В първия момент тя дори не се уплаши, макар че сърцето ѝ се разтупа лудешки. „Голиат, това е работа на Голиат непобедимия!“ мина през ума ѝ като светкавица. Пред очите ѝ за миг се изредиха всички картини от напрегнатия шахматен мач, който тя беше успяла да изравни срещу Голиат Непобедимия – най-мощният компютър в Гората на призраците. Е, не без помощ, но все пак беше успяла. Леле, каква страхотна изненада! Най-после! Най-после новина от Гората!

– Голиате, това ти ли си? – попита тя предпазливо и за всеки случай направи няколко крачки назад. – Ако си мислиш, че ще ме уплашиш, откажи се. Тия не ми минават, нали знаеш?

Компютърът не показа с нищо, че е бил впечатлен от хладнокръвната реч. Екранът за момент потъмня, после върху него бавно започна да се изписва нов надпис: „Не знам кой е Голиат. Аз съм Дан, инженер четвърта степен.“

– Ане, идваш ли най-после или да започвам без теб? – дочу се откъм кухнята нетърпеливият глас на Мама. – Изключвай вече компютъра, за днес игра достатъчно.

– Почакай, Дан или който и да си – прошепна Ането възбудено и изключи компютъра. – После пак ще си поговорим, на спокойствие.

Нещата обаче се оказаха не толкова прости. Когато след около половин час тя се завърна, трепереща от нетърпение, компютърът си остана ням, независимо от всичките ѝ усилия. Това я ядоса ужасно, но всички увещания, приятелски или не, отидоха напразно. Нищо не помагаше. Сигурно затова, когато в края на краищата тя си легна без да е разбрала нищо повече, в очите ѝ проблясваха гневни сълзи, горчиви и парещи както само гневните сълзи могат да бъдат.

Те се намираха някъде по средата на реката, върху едно старо, ръждясало и здраво закотвено корабче. Инак наоколо не се виждаше нищо познато. Всъщност тази част от гората едва ли можеше да се нарича „гора“. Сега тя беше променила цвета си напълно, от зелено в червено. Навсякъде по брега се виждаха огромни червени растения с причудливи форми. Някои от тях приличаха на гъби, други – на морски анемони, разперили пипала във всички посоки, трети стърчаха заплашително като връзки от грамадни, назъбени мечове, други пък се разпростираха нашироко като гигантска плесен, оплели всичко около себе си. От предишното зелено великолепие не беше останало нищо, не се виждаха и никакви горски обитатели. Докъдето поглед стигаше се простираше едно диво, непознато и неприветливо място, без нито следа от цивилизован живот. Гората на призраците беше напълно неузнаваема – отново, за кой ли път.

– Това е Гората на призраците – каза раничката не съвсем уверено. – Поне така се надявам. Във всеки случай това място не прилича на нищо, което познавам. Но сега нямаме време за приказки. Помогни ми да пробудим Ането. Хайде, престани да зяпаш, направи нещо!

– Го … Гората на призраците – Петър изхълца сподавено. – Значи тя … наистина съществува.

– А ти какво мислеше, че сме на гости у леля Петка ли? – сряза го раничката. – Гората не само съществува, но освен това хапе, дращи и, ако не внимаваш, от време на време малко те поизяжда. Отваряй си очите, чуваш ли! Това място е пълно със зъби и нокти!

Виждайки уплашената му физиономия, тя добави по-меко:

– Е добре де, тук също може да се живее. Понякога даже е страшно интересно. Хайде, помогни ми да пробудим Ането. С нея ще ни е много по-весело, уверявам те.

На пръв поглед това бяха жени, чиято зеленикава, покрита с люспи кожа матово проблясваше на мъждивото сияние, което тук минаваше за дневна светлина. Ръцете и краката им, завършващи с огромни, космати лапи, някак изобщо не пасваха към останалата част от гладките, проблясващи тела, сякаш някой неумел шивач беше ги пришил без много-много да се грижи за това дали те си прилягат или не. Но острите нокти не оставяха ни най-малко съмнение относно ефективността на тези инак недодялано изглеждащи инструменти. Същото можеше да се каже и за зъбите, които, несъразмерно големи за сравнително дребните същества, стърчаха от устата им подобно на дълги, закривени глигански бивни. Най-страшни от всичко обаче изглеждаха косите им, състоящи се от множество тънки и дълги, змиеподобни същества, на свой ред накичени с много зъби и нокти, като карикатури на притежателките си.

– Изчезвайте! Не се грижете за мен! – изрева Фидо към спътниците си, с мълниеносна бързина измъквайки меча, който сухо изсвистя и отсече китка коси-змии. Те се замятаха наоколо, търсейки нещо, в което да впият зъби. Джуджето се хвърли на земята и се превъртя няколко пъти по корем, избягвайки първото нападение. При това то успяваше да раздава кратки, но много ефективни удари със стоманеното острие, дори и от тая напълно неудобна позиция.

Горгоните се постъписаха малко от неочаквания отпор, но скоро се окопитиха и се нахвърлиха върху джуджето с нова ярост. Междувременно те се разделяха с една или друга лапа, но нападенията им си оставаха безкрайно опасни, особено когато те действаха с обединени усилия. Скоро стана ясно, че, колкото и да беше бърз, Фидо просто не можеше да се предпази от тях. За това му липсваше защитното покривало на дърветата, от които ги разделяха няколко десетки метра. Яростните удари на ноктестите лапи, макар и лишени от особена координация, му нанасяха жестоки рани. Той вече кървеше отвсякъде и малкото му, възлесто тяло сега още повече приличаше на дърво, което някой е окастрил с брадва. Не след дълго дойде момента, в който те успяха да го прихванат за ръцете и краката. След това с победоносни крясъци те го вдигнаха във въздуха и го повлякоха със себе си, без да обръщат внимание на бесните му гърчове, вече напълно уверени в победата си. Само няколко мига по-късно над равнината отново се беше възцарила тишина, прекъсвана единствено от повеите на вятъра.