Когато след няколко дни отново намери компютъра включен, Ането изобщо не се ядоса. За това просто не ѝ остана време, защото откъм екрана се перчеше голям надпис: „Не пипай клавиатурата!“.
В първия момент тя дори не се уплаши, макар че сърцето ѝ се разтупа лудешки. „Голиат, това е работа на Голиат непобедимия!“ мина през ума ѝ като светкавица. Пред очите ѝ за миг се изредиха всички картини от напрегнатия шахматен мач, който тя беше успяла да изравни срещу Голиат Непобедимия – най-мощният компютър в Гората на призраците. Е, не без помощ, но все пак беше успяла. Леле, каква страхотна изненада! Най-после! Най-после новина от Гората!
– Голиате, това ти ли си? – попита тя предпазливо и за всеки случай направи няколко крачки назад. – Ако си мислиш, че ще ме уплашиш, откажи се. Тия не ми минават, нали знаеш?
Компютърът не показа с нищо, че е бил впечатлен от хладнокръвната реч. Екранът за момент потъмня, после върху него бавно започна да се изписва нов надпис: „Не знам кой е Голиат. Аз съм Дан, инженер четвърта степен.“
– Ане, идваш ли най-после или да започвам без теб? – дочу се откъм кухнята нетърпеливият глас на Мама. – Изключвай вече компютъра, за днес игра достатъчно.
– Почакай, Дан или който и да си – прошепна Ането възбудено и изключи компютъра. – После пак ще си поговорим, на спокойствие.
Нещата обаче се оказаха не толкова прости. Когато след около половин час тя се завърна, трепереща от нетърпение, компютърът си остана ням, независимо от всичките ѝ усилия. Това я ядоса ужасно, но всички увещания, приятелски или не, отидоха напразно. Нищо не помагаше. Сигурно затова, когато в края на краищата тя си легна без да е разбрала нищо повече, в очите ѝ проблясваха гневни сълзи, горчиви и парещи както само гневните сълзи могат да бъдат.
