Едва сега раничката се огледа по-внимателно – и също ахна. Гората на призраците, винаги пълна с изненади, този път беше надминала себе си. Гъсти ниски облаци забулваха всичко наоколо, въздухът беше изпълнен с фин червен прах, който ужасно затрудняваше дишането.
Те се намираха някъде по средата на реката, върху едно старо, ръждясало и здраво закотвено корабче. Инак наоколо не се виждаше нищо познато. Всъщност тази част от гората едва ли можеше да се нарича „гора“. Сега тя беше променила цвета си напълно, от зелено в червено. Навсякъде по брега се виждаха огромни червени растения с причудливи форми. Някои от тях приличаха на гъби, други – на морски анемони, разперили пипала във всички посоки, трети стърчаха заплашително като връзки от грамадни, назъбени мечове, други пък се разпростираха нашироко като гигантска плесен, оплели всичко около себе си. От предишното зелено великолепие не беше останало нищо, не се виждаха и никакви горски обитатели. Докъдето поглед стигаше се простираше едно диво, непознато и неприветливо място, без нито следа от цивилизован живот. Гората на призраците беше напълно неузнаваема – отново, за кой ли път.
– Това е Гората на призраците – каза раничката не съвсем уверено. – Поне така се надявам. Във всеки случай това място не прилича на нищо, което познавам. Но сега нямаме време за приказки. Помогни ми да пробудим Ането. Хайде, престани да зяпаш, направи нещо!
– Го … Гората на призраците – Петър изхълца сподавено. – Значи тя … наистина съществува.
– А ти какво мислеше, че сме на гости у леля Петка ли? – сряза го раничката. – Гората не само съществува, но освен това хапе, дращи и, ако не внимаваш, от време на време малко те поизяжда. Отваряй си очите, чуваш ли! Това място е пълно със зъби и нокти!
Виждайки уплашената му физиономия, тя добави по-меко:
– Е добре де, тук също може да се живее. Понякога даже е страшно интересно. Хайде, помогни ми да пробудим Ането. С нея ще ни е много по-весело, уверявам те.
