На пръв поглед това бяха жени, чиято зеленикава, покрита с люспи кожа матово проблясваше на мъждивото сияние, което тук минаваше за дневна светлина. Ръцете и краката им, завършващи с огромни, космати лапи, някак изобщо не пасваха към останалата част от гладките, проблясващи тела, сякаш някой неумел шивач беше ги пришил без много-много да се грижи за това дали те си прилягат или не. Но острите нокти не оставяха ни най-малко съмнение относно ефективността на тези инак недодялано изглеждащи инструменти. Същото можеше да се каже и за зъбите, които, несъразмерно големи за сравнително дребните същества, стърчаха от устата им подобно на дълги, закривени глигански бивни. Най-страшни от всичко обаче изглеждаха косите им, състоящи се от множество тънки и дълги, змиеподобни същества, на свой ред накичени с много зъби и нокти, като карикатури на притежателките си.

– Изчезвайте! Не се грижете за мен! – изрева Фидо към спътниците си, с мълниеносна бързина измъквайки меча, който сухо изсвистя и отсече китка коси-змии. Те се замятаха наоколо, търсейки нещо, в което да впият зъби. Джуджето се хвърли на земята и се превъртя няколко пъти по корем, избягвайки първото нападение. При това то успяваше да раздава кратки, но много ефективни удари със стоманеното острие, дори и от тая напълно неудобна позиция.

Горгоните се постъписаха малко от неочаквания отпор, но скоро се окопитиха и се нахвърлиха върху джуджето с нова ярост. Междувременно те се разделяха с една или друга лапа, но нападенията им си оставаха безкрайно опасни, особено когато те действаха с обединени усилия. Скоро стана ясно, че, колкото и да беше бърз, Фидо просто не можеше да се предпази от тях. За това му липсваше защитното покривало на дърветата, от които ги разделяха няколко десетки метра. Яростните удари на ноктестите лапи, макар и лишени от особена координация, му нанасяха жестоки рани. Той вече кървеше отвсякъде и малкото му, възлесто тяло сега още повече приличаше на дърво, което някой е окастрил с брадва. Не след дълго дойде момента, в който те успяха да го прихванат за ръцете и краката. След това с победоносни крясъци те го вдигнаха във въздуха и го повлякоха със себе си, без да обръщат внимание на бесните му гърчове, вече напълно уверени в победата си. Само няколко мига по-късно над равнината отново се беше възцарила тишина, прекъсвана единствено от повеите на вятъра.