Преди някой от пътешествениците да е мигнал, те вече се видяха заобиколени от три високи фигури, плътно загърнати в дълги плащове, с маски на лицата. В ръцете им мътно проблясваха дълги метални остриета.
– Хайде сега, всички по ред, и без глупости – обади се един от нападателите. – Пари, скъпоценности, части – всичко, каквото имате, хвърляйте го в тая торба. И пак повтарям – без глупости! Ако някой иска да се прави на герой, нека размисли още веднъж, че след това ще бъде късно. Ние с героите не се церемоним много-много.
– Ох, ти пак се разплямпа, братле – прекъсна го един друг разбойник, грубо издърпа торбата от ръцете му и кресна: – Без повече приказки! И по-бързо, докато не съм се ядосал! Раз, два, три.
Той направи крачка към Дядо Таралежко и ловко измъкна от пояса му неголяма торбичка, в която подрънкваха монети. – Видя ли как се правят тия работи? – обърна се той към първия, после грабна от рамото на дядото торбата, в която лежеше разглобеният Чарко и я раздруса преценяващо. – Тук вътре май има нещо важно, а, дядка? Ти какво се разтрепери такъв?
– Момчета, вземете ни каквото искате, само тая торба не пипайте! – обади се Дядо Таралежко умолително. – Никаква работа няма да ви свърши тя, вътре има само… само …
– Само какво? Стари боклуци, нали? – обади се третият разбойник, който досега не беше проронил дума. Той се приближи с куцукане към групата, взе торбата от ръцете на другаря си и я преметна през рамо. – Всички така казват. Хайде, по-бързо. Претърсете останалите и да изчезваме. Нощта едва започва, чака ни още много работа.
Не беше изминала и минута, а от разбойниците вече нямаше и следа, дочуваше се само потропването на ботушите им някъде от съседната улица. Нашите пътешественици стояха безмълвни, напълно съкрушени от това поредно нещастие. Този път наистина всичко изглеждаше безвъзвратно изгубено.
