Има сцени, в които душата на историята прокарва филизи през пукнатините на пародията. Тази е точно такава.

Чарко – сглобен наново с много усилия от Дядо Таралежко – вече не е същият. Той се завръща към живота с убеждението, че е някой друг: Дон Кикот де ла Манджа – Рицарят на Фритюрника, ако щете. Името, умишлена каламбурна каша, напомня и за глад, и за безумие, и за смях, и за болка. И нищо в това не е случайно.

Целият дуел е внимателно режисирана буфонада. Отначало изглежда като просто заиграване с Дон Кихот. Но това би било твърде повърхностно. Истинската тема тук е колко лесно човек може да се изгуби в илюзията – особено когато реалността е станала прекалено болезнена, за да бъде понесена.

Рицарят на екраните, противникът на Дон Кикот, не е благороден дуелист. Той е гротескна машина, съставена от всевъзможни парчетии, телевизионни монитори и злоба – едно електронно огледало, което не отразява истина, а болка. Това, което то изпраща към Чарко, не е образ на герой, а на стар и счупен часовник, комуто липсва кукувичката.

И точно тогава се случва нещо необикновено. Ането – досега просто пътешественичка в този разглобен свят – излиза напред. Не с магия, не с меч, а с обич. Нейните думи – прости и истински – пробиват мрака на заблудата. Тя припомня на Чарко кой е той всъщност – не рицар, а обичан приятел. Единствен. Незаменим.

Безумието отстъпва. Машината се измъква засрамено. И за един кратък миг се разкрива истинската магия на тази история – не в трансформацията, а в признанието.