Една съдебна процедура

Фидо, пленен и осъден от призраци,
е спасен в последния миг от Ането –
с една история, която може
да разкрие забравената истина.

Предводителят-призрак пристъпи тежко напред, потропвайки по каменния под с многобройните си заострени нокти. После, в неочакван изблик на гняв той полетя нагоре, сграбчи кафеза и безмилостно го раздруса, при което Фидо заподскача вътре като гумено човече. На няколко пъти главата му изкънтя звучно при сблъсъка с железните пръти.

– Чудовище! Чудовище! Чудовище! – изрева бясно призракът, блъсна за последен път кафеза и се спусна на земята. Фидо, който се беше вкопчил в решетките с все сили, отпусна хватката си и отново полегна в средата на кафеза, сякаш нищо не беше се случило.

– Всички познаваме чудовището – започна призракът. – Това джудже е нашият най-злостен враг… едно безмилостно същество, с което водим война откак се помним… кошмарен противник, чието съществуване отравя живота ни …

– Бла-бла-бла – прозина се Фидо звучно. – Защо не признаеш, че просто си играем на война?

–… чието съществуване отравя живота ни – натърти сърдито призракът. – И от което днес най-после ще се отървем, веднъж завинаги.

– Какво, не ви ли се играе повече? – изгледа го Фидо съчувствено. – Май започвате да остарявате.

– Всеки от нас носи по тялото си следи от битките с този хищник – продължи призракът. – Неговата жестокост не познава граници, сърцето му е издялано от камък и безжалостните удари на меча му не се спират пред никаква красота …

– Красота? Къде е красотата? – Фидо се изправи и започна да се оглежда наоколо, поставил длан над челото си. – А, разбирам – това октоподище май има предвид себе си. Хей, приятел – обърна се той небрежно към призрака. – В сравнение с вас аз съм като Снежанка сред седемте джуджета – а досега още никой не ме е наричал красавец. Това случайно да ти говори нещо?

– Замълчи, сатана! – изкрещя призракът, който май започваше да губи търпение. – Дори и пред съда ли нямаш уважение?

– Какво, от залата ли ще ме изхвърлите? – усмихна се Фидо накриво.

Прочети повече

Разгледай

Размисли върху сцената

⸻ ❦ ⸻

– ❦ –

Това не е просто сцена – това е момент на разплата. Фидо, грубоватият, но верен пазител, е поставен на подсъдимата скамейка в един зловещ фарс на правосъдие. Но това, което прилича на съд, всъщност е трагедия: призраците – ужасяващи на вид и поведение – всъщност не са нищо друго освен сенки от собственото му минало. И Фидо, също като Ането в първата книга, е затворен в Гората, защото не е успял да се изправи срещу миналото. За разлика от нея обаче, той все още не е приел, че чудовищата са негово собствено дело.

Сцената е умишлено гротескна: съдия без тяло, мъгла, изродени създания – Кафка, пречупен през приказен филтър. Но зад този хаос се крие закономерност. Призраците търсят отмъщение не за нещо, което Фидо им е сторил наскоро, а за отдавнашна болка, която дори самите те не разбират напълно. Тяхната присъда не е плод на истина, а на страдание – и именно затова е толкова опасна. Това е изкупление, маскирано като справедливост.

И точно когато изглежда, че надежда няма, се появява Ането – не като воин, не като спасител, а просто като глас. Тя оспорва съдебния процес не с насилие, а с призив към справедливост. Искането ѝ за право на защита звучи като морален гръм. В свят на криви лица и мрачни намерения, нейният зов за справедливост е сияен и ясен.

Тази сцена е за вината, за проекцията и за силата на думите. Тя ни напомня: когато болката остане нелекувана, тя се превръща в отмъщение. Но освен това – състраданието може да прекъсне този кръг. Дори когато призраците вият, един глас на истина може да промени историята.