Дядо Таралежко е наставник, лечител и пазител, и трите в едно. Представен е като лечителя на Гората – известен на всички, уважаван от всички, първият, когото според Господин Зайо Ането трябва да го потърси, ако иска да намери пътя рез Гората. Но той е много повече от лечител. Слуша с пълно внимание. Приема без условия. Любовта му е тиха, дълбока и безусловна – точно такава сила, от каквато Ането има нужда в един свят, който я подлага на постоянни изпитания.
В Книга I той играе решаваща роля, като ѝ дава не само съвет, но и скъпоценен магически дар – нещо, което тя трябва сама да се научи да използва. Той не обяснява значението му. Доверява ѝ се. Това простичко доверие се превръща в семето на по-късната ѝ трансформация. Неговата доброта никога не е театрална, никога не търси внимание. Това е добротата, която седи мълчаливо до теб, докато си готов да проговориш.
През цялата трилогия Дядо Таралежко остава морален стожер в един постоянно променящ се свят. В Книга II той е пленен и затворен заедно с другите приятели на Ането, но дори там присъствието му дава сила на групата. В Книга III, след като Гората се е превърнала в пустиня, той се появява отново – без огорчение, без оплакване. Заедно с Госпожа Бухалица отново повежда Ането напред през руините и скръбта. Той не е герой на историята, но без него героинята нямаше да намери пътя си.
Дядо Таралежко въплъщава постоянството сред един свят на непрестанни промени. Той е тихият глас, отворената врата, твърдата, но нежна ръка. Неговата воденичка отразява същността му: проста, вкоренена, винаги в движение с цел. Той е онзи възрастен, за когото всяко дете тайно мечтае да срещне в гората: някой, който слуша, вярва и дава без да поставя условия. Той е паметта на Гората за това как трябва да бъдат нещата.
