В тази сцена за пръв път надникваме в пълния мащаб на трансформацията, която Хайно е наложил върху Гората — той я е превърнал в тоталитарна система за наблюдение и контрол. От гигантската цитадела — тайният му команден център — до електрифицираните огради и патрулиращите сови, всичко напомня за военни комплекси, строго охранявани затвори и дистопични режими.

Цитаделата е построена до хидроелектрическа централа — и това не е случайно. Властта — както в пряк, така и в преносен смисъл — е манията на Хайно. Той е пресушил реката, изместил е живота и е издигнал на негово място студена, бездушна инфраструктура. Природата е била подчинена и превърната в оръжие.

Символизмът се засилва, когато разбираме кои са затворниците — не само съюзниците на Ането от миналото, но и герои на забравени истории. Хайно не просто хвърля в затвора хора, той се опитва да изтрие паметта.

Архитектурата на цитаделата сама по себе си е послание — тя не е красива, нито величествена, а брутална и безлична. Ъглите ѝ са ръбати, стоманени, лишени от всякаква органика. Това не е просто сграда, а машина за страх. И точно това я прави толкова ефективна — защото тя не убеждава, тя смазва.

И все пак, затворниците не са сломени. Те стоят изправени. Телата им може и да са в плен, но не и умовете им. Ането наблюдава всичко това и осъзнава, че вече става дума не само за бягство. Това е разказ за спасение. За завръщане. За изправяне срещу онзи, който си е присвоил правото да пренапише света.