Воденичката на Дядо Таралежко
Ането иска да помогне, но попада в сблъсък
между различни светове.
Там, откъдето идва тя, „хотлайн“
значи грижа – а тук звучи като обида.
Действително, пътеката скоро ги изведе до неголямо открито място на брега, където, гушната между няколко сенчести дървета, се кипреше малката бяла воденичка.
– Брей, че е хубава! – прехласна се Ането. – Като играчка.
И наистина воденичката беше чудно красива. Най-отдолу започваше с каменна зидана основа, висока колкото човешки ръст. Грижливо варосаните стени с малки кокетни прозорчета изглеждаха като направени от нещо много апетитно, та Ането неволно си припомни за Хензел и Гретел. Няколко дървени стъпала отдясно водеха до малка веранда с парапет, през която се стигаше до входната врата, закичена с голяма подкова – къде за късмет, къде да пази от уроки. Покривът беше направен от сивозелени, покрити с мъх камъни, а най-отгоре се мъдреше криво коминче, което пушеше даже и сега през лятото.
Колелото, почти толкова високо, колкото и цялата воденичка, се намираше непосредствено вляво от нея. Сложна система от дървени улеи започваше от него и постепенно се разширяваше във всички посоки, покривайки цялата градина пред воденичката. В момента обаче всичко бе пресъхнало, защото колелото не се въртеше.
Отпред, подпрян на чепато бастунче, стоеше дребен таралеж и бавно почукваше тук-там по различните чаркове, клатейки глава недоволно. Дядо Таралежко, както и самата воденичка, изглеждаше досущ като излязъл от българска народна приказка. Облечен беше в бяла ленена риза, везано елече и дебели шаячни потури с червен пояс, а на главата си носеше малко рунтаво калпаче. Глинена луличка пушеше в устата му, а малките му хитри очички гледаха през дебели кръгли очила с тенекиена рамка.
– Брей, брей, брей! Голяма беля! – мърмореше старецът. – Отиде ми напусто цялата работа! Не ще и не ще да се завърти!
– Добър ден. – обади се Ането предпазливо. – Вие ли сте дядо Таралежко?
– А, добър, добър да е, мойто момиче – сепна се дядото, който досега не беше я забелязал. – Ама май няма да е много добър тъй като гледам.
– Защо? Какво се е случило?
– Беля ми дойде на главата! Голяма беля! Видиш ли го това колело тука? Като се върти, то изкарва вода от реката и ми полива градинката. Бе дали се изметна или нещо друго, не знам, ама, ей го на – цял ден вече как не се върти. Ще ми изсъхнат хайванчетата, хич не са свикнали на сухо, горкичките.
Размисли върху сцената
⸻ ❦ ⸻
– ❦ –
На пръв поглед сцената изглежда като почивка – тиха воденичка, приказен таралеж, градинка без поливане. Но под мъхестия покрив и народните дрехи се крие нещо по-дълбоко: сблъсък на езици, светове и разбирания.
Дядо Таралежко принадлежи на друг свят – свят, в който всичко се поправя на ръка, думите се подбират внимателно, а помощ се търси от съседи, не от сервизи. Колелото на воденичката е спряло. Той клати глава, пъшка, опитва да го поправи сам. И тогава пристига Ането – с модерни идеи, добро намерение и едно фатално изречение: „Обади се на хотлайна.“
Точно там историята заяжда.
Дядо Таралежко чува само края на тази фраза. И се обижда. За него тя не предлага помощ – а обида. Една дума, възприета погрешно, се превръща в стена вместо в мост. Ането говори от свят на услуги, телефони и гаранции. Дядото слуша от свят, в който хората поправят нещата сами или тихо страдат.
Тази малка неразбория казва много: думите не носят само смисъл – те носят история, навици, ритъм. Това, което за едни е нещо практично, за други звучи чуждо, дори обидно.
Но сцената не осмива никого. Ането не е глупава. Дядото не е твърдоглав. Просто не се разбират. И това си има своя чар.
По-важното е, че Ането не спори. Не настоява. Просто слуша. И за първи път виждаме как тя спира, замълчава и започва да размишлява.
Не всяка трудност тук ще се решава с натискане на бутон. Понякога ще трябва търпение. Или мълчание. Или просто – да не казваш „хотлайн“.