И наистина воденичката беше чудно красива. Най-отдолу започваше с каменна зидана основа, висока колкото човешки ръст. Грижливо варосаните стени с малки кокетни прозорчета изглеждаха като направени от нещо много апетитно, та Ането неволно си припомни за Хензел и Гретел. Няколко дървени стъпала отдясно водеха до малка веранда с парапет, през която се стигаше до входната врата, закичена с голяма подкова – къде за късмет, къде да пази от уроки. Покривът беше направен от сивозелени, покрити с мъх камъни, а най-отгоре се мъдреше криво коминче, което пушеше даже и сега през лятото.

Колелото, почти толкова високо, колкото и цялата воденичка, се намираше непосредствено вляво от нея. Сложна система от дървени улеи започваше от него и постепенно се разширяваше във всички посоки, покривайки цялата градина пред воденичката. В момента обаче всичко бе пресъхнало, защото колелото не се въртеше.

Отпред, подпрян на чепато бастунче, стоеше дребен таралеж и бавно почукваше тук-там по различните чаркове, клатейки глава недоволно. Дядо Таралежко, както и самата воденичка, изглеждаше досущ като излязъл от българска народна приказка. Облечен беше в бяла ленена риза, везано елече и дебели шаячни потури с червен пояс, а на главата си носеше малко рунтаво калпаче. Глинена луличка пушеше в устата му, а малките му хитри очички гледаха през дебели кръгли очила с тенекиена рамка.

– Брей, брей, брей! Голяма беля! – мърмореше старецът. – Отиде ми напусто цялата работа! Не ще и не ще да се завърти!

– Добър ден. – обади се Ането предпазливо. – Вие ли сте дядо Таралежко?

– А, добър, добър да е, мойто момиче – сепна се дядото, който досега не беше я забелязал. – Ама май няма да е много добър тъй като гледам.

– Защо? Какво се е случило?

– Беля ми дойде на главата! Голяма беля! Видиш ли го това колело тука? Като се върти, то изкарва вода от реката и ми полива градинката. Бе дали се изметна или нещо друго, не знам, ама, ей го на – цял ден вече как не се върти. Ще ми изсъхнат хайванчетата, хич не са свикнали на сухо, горкичките.