Най-после! Ето я! Веднъж уловили я, прожекторите не я изпускаха повече. Но, хей, я почакай малко! Това, върху което тя лети, съвсем не е метла, а някаква стара кокалеста птица, при това само с един крак. Странна работа, да не би това да е някаква нелепа шега?
В този момент залата бе обляна от светлина и за момент вниманието на публиката беше привлечено от нещо много по-впечатляващо. По средата на сцената, точно както беше описано във вестниците, се намираха пет големи метални клетки, заключени с множество ключалки и катинари. А вътре – майко мила! – се намираха самите призраци, много по-ужасяващи, отколкото може да ги опише журналистическото перо, страховити чудовища в нечовешки вид, уроди, сякаш излезли от въображението на тежко болен човек. Под ярката светлина на хилядите лампи ясно се виждаха всички подробности от техния външен вид: кръвясалите избодени очи на огромния проскубан мечок, плешивата глава на малката жена, подобна на скелет, лицето на клоуна, прилично на проядена от червеи ябълка, огромният еднокрак и еднорък динозавър … Откъм публиката се дочуха подтиснати писъци, тук-там се разплакаха деца …
Тук, както си му беше редът, зазвуча грандиозната музика от началото на представлението и в миг задуши всички прояви на непочтителност. Междувременно магьосницата беше кацнала на сцената, придружавана от кокалестия си спътник. Тя бавно се приближи към една от клетките но, вместо да затанцува, провря ръка между решетките и … помилва огромния проскубан мечок, който сигурно можеше да я размаже като муха само с един удар на лапата си.
Но какво става тук? Всички следяха невероятната сцена като хипнотизирани. Леле, господин Хайно наистина е надминал себе си! Щом вече и призраците е успял да дресира, то какво остава за нормалните горски обитатели?
– Хайно, спомняш ли си за мен? – изхриптя по високоговорителите продраният глас на странната кокалеста птица, която, незабелязана от никого, беше докопала един микрофон. – Дойде време да се видим отново след толкова години! Гледай ти, имало и за мен господ на тази земя! Хайде, да ти е честито! Ето ти тук едно подаръче от Пантата.
Той замахна с ръка и – Бум! – по средата на сцената се чу силен пукот. Понесе се лютив облак от дим, последва го втори, трети, четвърти … Скоро цялата сцена бе покрита от непрогледен черен дим, откъм публиката се зачуха викове и писъци.
Музиката престана да свири, за кратко време над залата се възцари тишина. И, сякаш в някакъв неописуемо тягостен кошмар, точно в този момент откъм сцената се зачу протяжното скърцане на отваряща се метална решетка. Не, не може да бъде! Всичко друго, само не и клетките!
– Гр-р-р! – дочу се ниско гърлено ръмжене, от което настръхваха косите. – Гр-р-р-р!
Сега вече ясно можеше да се чуе, че някой отваря клетките. Изминаха само няколко мига и от гъстия дим, страховити като таласъми, изведнъж излетяха призраците – бясно ревящи, с разпенени от бяс муцуни, готови да посеят огън и жупел върху всичко, което се изпречи на пътя им.
Настана неописуема паника. Тълпи от зрители се хвърлиха към изходите, помитайки всичко по пътя си. Паяците от охраната напразно деряха гърлата си, опитвайки се да наложат поне малко спокойствие. Нищо не беше в състояние да успокои изгубилите ума и дума хора. А и как да се успокоят, когато над главите им се носят чудовищата, с които всички тук плашат децата си?
