Ане Черноглавска, която всички наричат просто „Червенокоска“ е главната героиня на трилогията – едно съвременно дете, което попада в свят, където нещата оживяват и говорят. Нейното пътуване е класически Bildungsroman – история на израстването през болка, загуба, разкаяние и изкупление.

Ането не е просто водеща героиня – тя е въпросът, който тази история задава.

Тя влиза в Гората на Призраците като вихър: нетърпелива, любопитна и самоуверена. Нищо не ѝ е познато, почти всичко я плаши. И все пак тя напредва с главата напред – натиска бутони, крещи по птици, замесва се в истории и отношения, които един по-възрастен и по-опитен човек вероятно би заобиколил отдалече. Разбира се, това води до непрекъснати провали и неприятности – поне в началото. Но, разбира се, тя не би била себе си, ако не би съумявала да научава по нещо ново и важно от всяка ситуация, пред която я изправя Гората.

Тя не разполага с магически способности или свръхгеройски сили. Всичко, което има на разположение, е най-обикновена човешка изобретателност. Това, както и способността да се учи от всичко и всички. Когато правилата не работят, тя ги пренаписва. Когато пътищата са блокирани, тя намира нови. А когато е в задънена улица и не вижда нито наляво, нито надясно – тя умее и да слуша, често именно онези, от които най-малко е очаквала да се нуждае.

Ролята на Ането в тази историята е да решава проблеми, които никой друг не може да реши – и това най-често по начини, които никой друг не би опитал. Тя преуспява насред хаоса, намира надежда сред всевъзможни руини и, което е най-важно: винаги продължава – не защото знае пътя, а просто защото не може другояче.

Косата ѝ е огнено червена – като промяната, като бунта, като вътрешното горене.

Новата ми кукла има въшки. Все нещо трябваше да направя.

Като не щеш мира – на ти секира!

Наистина искам да бъдем приятели. От най-истинските!

Ех, да бях силна колкото Пипи Дългото Чорапче!

Да. Това наистина беше нещо много вълшебно.

📘 Книга I

В първата книга Ането започва като надменно и лекомислено дете. Сблъсъкът с Призрачната гора я пречупва, кара я да порасне.

– Надменна, разглезена, самотна.

– Жестокостта ѝ е неволна: тя чупи играчките си, без да осъзнава последствията.

– Принудена е да премине през морален лабиринт, в който се сблъсква с вина, страх и провал.

– Започва преобразяването си чрез приятелство (Раничката), смирение (Дядо Таралежко) и смелост.

– На финала: акт на саможертва, който я възвисява до ранга на морален герой.

📗 Книга II

Във втората книга тя е обвинена в измислени престъпления – трябва да се бори не само за себе си, но и за истината. В третата книга вече е израснала и се е превърнала във водач и фигура, която останалите са готови да следват... когато не я измъчва някой и друг каприз, разбира се.

– Връща се, за да открие, че с историята ѝ е било злоупотребено – Хайно е преобърнал всичко с главата надолу и е използвал медийната си власт, за да накара всички жители на гората да го възприемат като несъмнена истина.

– Сега представяна като злодей, тя трябва да се ориентира в свят, изграден върху лъжи за нея.

– Става по-стратегическа и критична.

– Научава се да разпознава манипулации не само у злодеите, но и у себе си.

– Започва да разбира системата, в която е попаднала, и как паметта може да бъде превърната в оръжие.

📙 Книга III

– Травмата се връща: призраците все още са изгубени, а в Пустинята дебнат нови.

– Ането става единственият герой с непокътната памет.

– Нейното пътуване е път на свидетел и закрилник, не на воин.

– Тя трябва да се изправи пред истината за Лапцев, Огъня и самата себе си.

– Постига изкупление не чрез битка, а чрез разказване на забравената истина.

Дали наистина тя е тайнственият спасител, за когото говори древното предсказание в Гората?