Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен. Преходът е амбициозна тема, по която мнозина са се упражнявали. Сякаш усещането, че пишещият трябва да разкаже нещо много важно и значимо, но непонятно за непреживелите го, кара авторите или невъздържано да орнаментират историите си, или да затъват с двата крака в жанра брут-лит. Г-н Енев се е опазил от всички капани на темата и е начертал впечатляващо ясна схема на динамиката на злото, започнало през 1944 г. и достигнало пика си с Възродителния процес.

Книгата наистина започва с преименуването на „българомохамеданите“, но показва Възродителния процес не през ключалката, каквато е обичайната плоскост на разказване по темата, а съвсем отвътре. Впечатляваща е почти документалната прецизност, с която г-н Енев е подредил реална информация за случилото се в килиите за мъчение на „некооперативни преименувани“ и за партийната политика спрямо бъдещите изселници.

Всеки персонаж в романа олицетворява по една от нечовещините, които се случиха в последните 20 г. на миналия век и едно от най-силните попадения са тъкмо героите, в чиито действия и съдби се отразява Възродителният процес. Преименуването и Голямата екскурзия завързват възел, който текстът разплита в следващите около две десетилетия и проследява пътя на героите през границата към Турция, падането на комунистическия режим, организираната престъпност, косовските бордеи и Германия.

Отвъд чисто естетическото наслаждение от четенето, романът наистина хвърля силна светлина върху политическите и социалните процеси в България през периода. Христоматиен е начинът, по който само чрез думите и делата на героите си, авторът успява да покаже как същите хора, които изпратиха българомохамеданите на екскурзия, сложиха началото на организираната престъпност в България и натрупаха първоначалните си капитали от трафик на хора, оръжие и нарушаване на ембаргото над Югославия.

Човекът, който привлече вниманието ми към романа, с право ме предупреди: „Не знам дали да ти я препоръчвам, много е тежка. В тази книга любов няма“. Тя наистина е тежка и на моменти непоносима за четене именно заради крайната ѝ документалност и автентичност. Докато обръща страниците, читателят няма илюзии – перверзното насилие в косовските бордеи наистина е било точно такова, мъченията в килиите наистина са били точно такива, по-перфидните форми на ежедневно погазване на човешкото – също. Без да залита в ненужна графичност, авторът не търси обиколни думи и усещането, че си безпомощен наблюдател е почти задушаващо.

В книгата обаче любов има. Героите се обичат помежду си, доколкото екстремните обстоятелства им позволяват. Заради освежаващото отсъствие на морализаторска позиция, читателят остава с усещането, че и авторът обича героите си. В края на текста става ясно, че „Реквием за никого“ не е толкова разказ за Прехода, колкото история за насилника и жертвата. При това, насилник и жертва не са устойчива позиция, а само роли, които героите (и всички ние) заемаме според случая.

Не мога да не се възхитя на удивителния усет за композиция и структура, с която г-н Енев е подредил романа си. Нито един герой не остава недоразвит, нито една сцена – излишно натежала. Текстът е богат на изразни средства, но е изключително несуетен и това е първото нещо, което задържа вниманието ми. Г-н Енев се е опазил от опити да привлече вниманието върху собственото си красноречие и щедро е отстъпил гласа си на своите герои, които сякаш сами изразяват логиката на разгръщането си. А заедно, тези образи начертават карта на злото, което сме живели и все още живеем.

Заинтригувана да науча повече за Златко Енев отвъд дейността му с „Либерален преглед“ и книгите му, смаяно установих, че заради този роман многократно е бил наричан „безродник“, „антибългарист“ и други квалификации, които не бих искала да помествам тук. Само мога да си представям какво е да бъдеш център на такава агресия заради хуманистичната си творческа и гражданска позиция. Вярвам обаче, че заради резултата – „Реквием за никого“, рискът си струва. Вече има четиво, което да дам един ден на сина ми, за да разбере в какви времена е живяла и се е формирала майка му.

— Станислава Чуринскиене, писателка