Господин Орелът е класическата бащина фигура – не в митичната си чистота, а в наранената си сложност. Той е символ на авторитет, структура и грижа, но също така и на амбиция, отрицание и компромис. Той е родител, който осигурява и защитава, но тихо изпуска нещата от ръцете си, докато не е станало почти твърде късно.
Отначало изглежда, че всичко е наред: достоен самотен баща, който отглежда две момчета в един разбит свят. Но под повърхността се крият вина, гордост и работохоличен инстинкт да се управлява, а не да се чувства. Орелът носи в себе си раната от напусналата партньорка – и неизреченото подозрение, че вината е негова.
Господин Орелът не рухва като злодей. Той се плъзга надолу. Става комендант на лагер за затворници – не от жестокост, а от умора. Запълва дните си с кръстословици, не защото е доволен, а защото е загубил вяра в промяната. Той не е зъл. Той е изморен.
И все пак – когато това наистина има значение, той се завръща. Не в триумф, а в сълзи. Признава провала си. Търси прошка. И в този крехък миг на искреност става онзи баща, който винаги е трябвало да бъде.
Господин Орелът не е герой. Той е нещо по-рядко: някой, който почти се проваля напълно – и все пак не го прави.
