Наистина, странният звук, който през цялото време се беше носил над олтара като невидима паяжина, започна осезаемо да се усилва. Скоро двете приятелки се принудиха да запушат ушите си, за да не чуват неприятното тънко пищене. Това обаче не помогна много. Тъкмо когато мислеха, че няма да могат да издържат подълго и неспокойно се оглеждаха, готови за бягство, се чу рязък звук, сякаш се отвори гигантска бутилка, и от върховете на камъните, заобикалящи олтара, избликнаха мощни лъчи, които се концентрираха в средата му, върху кръглата площадка под арката.

– Ааа! – извикаха двете приятелки и прикриха очи с ръце, заслепени от ярката светлина.

Но дори и така, с ръце върху очите, те все още ясно виждаха какво става. На площадката в средата на олтара избухна синьозелен огън, който бързо се издигна и започна да осветява всичко наоколо с трепкаща, но силна светлина.

– Ане, погледни! Огънят … има … лице – обади се раничката прегракнало.

Действително, в средата на огъня се виждаше нещо като лице или поне две огромни очи, които втренчено наблюдаваха Ането. Сякаш хипнотизирана, тя бавно се изправи и приближи към него.

– Кой … си ти? – прошепна Червенокоска.

– Аз съм ти и ти си аз и всички ние сме едно и също – отговори огънят със странен хипнотичен глас. – Аз съм началото и краят, и онова, което се намира помежду им. Аз превръщам красивото в грозно и грозното – в прекрасно. Аз съм обратното на всяко нещо.

– Съжалявам, но … не те разбирам – заекна Ането. – Не можеш ли да ми обясниш отново, но малко по-просто, като за дете.

– Всичко, което се докосне до мен, се превръща в нещо друго. Аз съм огънят на вечната промяна, стихията, която разрушава и отново съединява. Ти ме повика, сега съм тук.

– Не знаех … че съм те повикала. Какво … означава „огъня на вечната промяна“?

– Аз превръщам грозното в красиво и красивото в грозно … светлината в тъмнина и тъмнината в светлина. Аз обръщам всичко наопаки.