Гледайки съвсем отблизо, Ането замахна с чука и прасна кълбото. Резултатът надмина всичките ѝ очаквания. Само за няколко секунди пред очите ѝ се разигра истинска драма. Откъм средата на гората се надигна малко облаче, бързо се сгъсти и започна да се върти, постепенно превръщайки се в познатия ѝ вълшебен смерч.
Преди обаче то да е успяло да се разгърне и укрепне, върху него се нахвърли много по-големият паричен смерч, обхвана го в хищна прегръдка и го задуши, без да му даде възможност да излезе извън кълбото. Червенокоска побледня от гняв.
– Такава била работата значи! – изсъска тя, като стискаше юмручета. – Ето защо не работи магията. А ние блъскаме ли, блъскаме тук като идиоти. Почакай ти, скоро ще видим кой колко струва. И по-страшни неща от тебе сме виждали, ти какво си мислиш?
Но, разбира се, да се заканва беше много по-лесно отколкото наистина да промени нещо. Колкото и да се напъваше, тя не успя да намери никакво решение и прекара остатъка от деня в безсилно стискане на юмруци. Едва на следващия ден, когато полека-лека се успокои и се зае с методично изследване на кълбото, в главата ѝ започна да се оформя едно подозрение.
Работата беше там, че малките блестящи монети, макар и на пръв пог-лед разпилени напълно хаотично, всъщност като че се подчиняваха на някакви правила при движението си. Или по-точно, те застилаха само определени места от миниатюрната гора, като упорито избягваха едно ъгълче, сякаш отблъсквани от невидима сила. Скоро Ането се убеди напълно – околността на призрачната къща, блатото, поляната с орхи-деите, изобщо, всички познати ѝ места, оставаха винаги непокрити, макар и никак да не беше ясно защо.
