Майката Царица

Със спокоен глас и лъчезарен поглед
тя очертава сияйно бъдеще.
Ането не е сигурна дали да ѝ се възхищава –
или да се страхува.

Най-после! Откъм телевизионния екран се зачу познатата тържествена музика. Ането стана и започна ловко да се промъква между леглата. Да се закъснява също не беше за препоръчване.

Пристигна тъкмо на време. На екрана току-що се беше появило познатото старо лице, прошарено от стотици бръчки.

– Деца мои! – започна майката-царица. – Измина още един ден, изпълнен с напрегната работа за благото на милата ни родина. Както всички знаете, ние сме обградени от могъщи врагове, които само чакат да притъпим вниманието си, да се отпуснем и заживеем в удоволствие, за да ни нападнат и поробят. Затова работете, деца мои, работете и не забравяйте нито за миг: свободата изисква жертви! Само с цената на непрекъснати усилия, с повишена бдителност и постоянна боеготовност ние можем да запазим това най-ценно благо. Бъдете силни, деца мои! …

Ането трябваше да полага доста усилия, за да не започне да се прозява. Речта беше една и съща почти всяка вечер. Ето, сега идва ред на благодарностите: първо, на нейния любим син Генерал Мраволини, после на всички войници, после на инженерите и накрая на работниците, а значи и на самата нея.

– Моля, моля, нямаше нужда, – промърмори Ането под носа си. – Ако можеше само вместо благодарност да ми изпратиш едно-две суджучета.

Храната в мравуняка се състоеше единствено от гъст сладък сироп, който всички пиеха от пластмасови бутилки. Червенокоска толкова го беше намразила, че ако не беше гладът, не би могла и да го помирише повече.

Слава Богу, речта най-после свърши. Тя с облекчение обърна гръб на телевизора и се приготви да се връща обратно.

Прочети повече

Разгледай

Размисли върху сцената

⸻ ❦ ⸻

– ❦ –

Страната Мравазония вече не изглежда смешна, въпреки миниатюрните си размери. Това, което започна като пародия на диктатура – трудов лагер, водач на екран, фанатизирани мравки – сега разкрива истинската си същност: един режим, изграден върху предателства и заблуди.

Ането и раничката, все още дегизирани, се озовават в самото ѝ сърце. Но вместо цитадела, ги посреща разпадащ се дворец и една прикована царица – някогашен символ на величие, сега смалена от угризения. Разговорът с нея не е политически. Той е личен. Тя слуша. Замисля се. За пръв път някой във властта вижда в Ането не заплаха, а дете.

И тогава се появява Генерал Мраволини – истинският диктатор, раздут от идеология. Думите му са хладни, но ужасяващи. „Дори най-нежното цвете трябва да бъде стъпкано, ако пречи на великата цел.“ Не е луд. Той е логичен, методичен, страховито последователен. Майка му го моли. Опитва се да пробуди съвестта му. А той отговаря със заплахи и езика на абсолютната власт.

Това е най-мрачното лице на Мравазония: не абсурд, а реалност. Система, която наказва съмнението, задушава истината и изяжда собствените си деца. Хуморът изчезва. Остава само ужасът – и тихата смелост на едно момиче, което се осмелява да говори.