Входът на хралупата беше доста нисък, та Червенокоска трябваше хубавичко да се наведе, за да влезе, но вътре беше изненадващо просторно и уютно. Първото ѝ впечатление беше, че се намира в библиотека – само че в една много разхвърляна, подобна на лабиринт библиотека.
Купища от книги покриваха всяко свободно кътче в приемната, така че човек можеше да се движи наоколо само ако много внимава, за да не стъпва по тях. Работната маса в един от ъглите буквално се огъваше под тежестта на дебелите томове, които я покриваха. Старомоден грамофон с огромна фуния стоеше върху нея редом до неголям компютър.
Етажерките по стените съдържаха пъстра смесица от дреболии, която Ането с удоволствие би изследвала по-обстойно: часовничета, мидени черупки, блестящи кристали, малки като напръстници порцеланови чашки … Червенокоска се заплесна и за малко да забрави за какво е дошла.
– Влизай, влизай, че става късно. Ти нещо много се забави – стресна я старческият глас от преди малко.
Едва сега Ането забеляза госпожа Бухалица. Старата дама седеше в удобен люлеещ се стол до отворения прозорец. В едната си ръка държеше книга, а в другата – една от миниатюрните порцеланови чашки. Госпожата беше облечена в доста избелял, но дебел домашен халат, дълъг шал опасваше врата ѝ въпреки топлото време. Кръглите ѝ жълти очи изглеждаха огромни зад дебелите лупи на очилата, а разчорлените посивели пера ѝ придаваха малко смешен вид.
