Мисълта за Хайно и неговите бандити не ги оставяше на спокойствие. Какво ли е намислил старият негодник? Дали ще успеят да стигнат до къщата на призраците? Или клопката ги очаква още на следващия завой? Всеки шум ги караше да подскачат, всяка сянка им приличаше на паяк. Пребледнели от напрежение, те боязливо се промъкваха между дърветата, непрекъснато очаквайки нападение.
Едва ли е за учудване тогава, че когато най-после стигнаха до старата, порутена сграда, те изпитаха по-скоро облекчение, отколкото страх. Нямаше съмнение – намираха се пред къщата на призраците!
Всичко наоколо говореше за разруха и опустошение, както си му е редът при една къща, пълна с призраци. Дворът бе пълен с бурени и храсти, по-високи от човешки ръст. По стените пълзяха бръшлян и диви лози, прозорците едва се различаваха, и то само защото повечето от тях зееха като кухите очи на череп. Керемидите по покрива бяха изпопадали, комините – също. По някога кокетната веранда, покрита с големи плочести камъни, гордо се разхождаха зелени гущерчета. Всичко изглеждаше така, сякаш току-що е имало земетресение. Ането направо беше готова да заподскача от радост. Най-после! Най-после!
Тя се приближи до двукрилата входна врата и протегна ръка, за да я отвори. Раничката, както винаги, предпочете да изчака.
– Хм, не мислиш ли, че е опасно? – подръпна тя Ането. – Ами ако призраците са в къщи?
– Да ти кажа честно, нямам ни най-малка представа – отвърна Червенокоска замислено. – Но, като помисля само, че онзи тайнствен глас вече на два пъти ни спасява … Сигурно и тоя път няма да ни остави съвсем без помощ, не мислиш ли?
– Абе, един път стомна за вода, два пъти стомна за вода … на третия път нали знаеш какво става? Ако бях на твое място, нямаше да се набутвам вътре преди да съм се опитала да узная нещо повече за тия … мутри.
