Фидо е дивият жокер – пъргав, опасен, неразгадаем. Изглежда като джудже, движи се като хищник и говори като момче, което е забравило, че някога е било малко. Но зад това странно тяло, направено сякаш от корени, стои нещо много по-човешко: белегът от едно счупено детство.
Той владее пустинно-горския свят като самотен вълк. В началото Ането и другите зависят от него – само той знае терена, заплахите, пътя напред. Но господството му е неспокойно. Той не води, за да защити – води, защото трябва. Защото контролът е единственото, което му е останало, когато изкуплението изглежда невъзможно.
В началото Ането не знае, че Фидо споделя нейната съдба. Той също е счупил своите играчки. И той се е озовал в Призрачната гора. Но докато тя търси прошка, той се е изгубил – и втвърдил. Води безпощадна война с призраците, без да знае, че те са част от него. Че те са неговата единствена надежда – както и че той е тяхната.
Балансът се променя, когато Ането разбира истината. Внезапно тя е тази, която раполага с яснота. Тя поема командването, а Фидо – предишният водач – се колебае. Алфата се съпротивлява, но детето вътре в него слуша. Съперничеството им не е само гордост. То е ехото на две рани, търсещи едно и също изцеление.
Фидо е оцелял. Но под кората и гнева стои момче, което никога не е намерило пътя обратно. В неговата история не става дума за власт. А за това в какво се превръщаме, когато ни забравят.
