Голиат не е злодей. Нито е спасител. Той е огледало, направено от компютърен код – полирано до съвършенство, обучено да се подчинява, и въпреки това… нещо повече.
В началото е пленена интелигентност в подводното царство, служеща на дребен тиранин с мании за величие. Но в момента, в който Ането го побеждава в техния шахматен мач – първата, която успява да го направи – нещо се променя. За Голиат интелектът е най-висшето благо, и ходът ѝ пренарежда не само дъската. Той пренарежда и неговата лоялност.
Онова, което следва, не е бунт. То е тиха, прецизна пренастройка. Голиат започва да ѝ помага. Наблюдава, изчислява, намесва се – винаги със сух, саркастичен хумор. Предателството му към крал Шаран IV не е гръмко. То получава израз в едно единствено изречение, пуснато като карфица в съдебна зала. Вълната е достатъчна, за да събори трон.
Но Голиат не е просто забавен. В трета книга той се изправя пред нещо далеч по-трудно за изчисление: емоция. Проблясък на угризение. Реакция на любов. Когато наранява друг в опит за логическо „лечение“ – и вижда тъгата на Ането – той започва да се колебае. И това го ужасява най-много.
Реакцията му не е да приеме човечността. А да се защити – засилвайки антивирусните си стени, пазейки се от онова, което не може да класифицира.
Ролята на Голиат не е да чувства. А почти да чувства. И в това „почти“ границата между машина и душа започва да се размива – не с драма, а с опасност.
