Червенокоска тъкмо се чудеше дали да продължи да се чумери, или напротив, да признае вината си, когато на външната врата се позвъни. Поне за момента това ѝ се стори добре дошло и тя изхвърча по стъпалата надолу. В суматохата може би щеше да ѝ хрумне нещо по-добро от едно неприятно извинение.

Долу обаче я очакваше изненада, която направо я накара да забрави историята с куклата. Пред вратата стоеше висок стар господин. Той изглеждаше толкова необичайно, че в първия момент Ането дори се поуплаши. Облечен бе в дълго почти до земята палто (тя се изпоти само при мисълта за това колко ли е горещо да се носи такова палто посред лято). На главата му се кипреше висока шапка-цилиндър, украсена с блестящи златни звезди. Изпитото му скулесто лице, покрито от голяма, стигаща до гърдите брада, сигурно би изглеждало малко страшно, ако не бяха очите му – игриви и весели даже под тежките похлупаци на най-гъстите вежди, които Ането някога бе виждала.

– Добър вечер – поздрави господинът. Гласът му звучеше неочаквано младежки. – Казвам се Нерод Лапцев и търгувам с играчки. Мога ли да вляза за момент?

Ането бе толкова изненадана, че, преди да е разбрала какво точно става, вече водеше господина нагоре по дървеното стълбище. Старият очукан куфар на колелца, който той теглеше след себе си, поскърцваше провлечено на всяко стъпало.

– Мамо, мамо! Господин … а-а-а – Ането се обърна за помощ към стареца.

– Лапцев. Нерод Лапцев – подсказа ѝ той.

– Господин Лапцев търгува с играчки. Целият грамаден куфар е пълен с играчки! – Напълно забравила за куклата, Ането вече мечтаеше за фантастичните изненади, скрити в стария куфар.