Лицата зад светoвете на Червенокоска
Запознай се с хората,
които създадоха Червенокоска
и пътищата ѝ.
Златко Енев
е автор на седем книги и издател на Либерален преглед.
Tрилогията му за деца и възрастни Червенокоска е преведена на няколко езика, между които и китайски.
Живее в Берлин от 1990 г.
Дияна Нанева
е млада илюстраторка и комикс-художничка. Родена е във Варна. Авторка е на Инструментариум за призраци и Сезон за бягство.
Илюстраторка е на юбилейното издание на Ян Бибиян.
На 2 април 1977 г. се ражда момиче. Това е рождената дата на датския майстор на приказките Ханс Кристиан Андерсен и Международния ден на детската книга. В рамките на краткия ѝ 38-годишен живот тази съдба изглежда повече от символична.
През есента на 1980 г., докато е в детската градина, Юи Ран не спи на обяд и отива да играе на двора. Заради това учителката я заключва в тъмна стая без прозорци. Когато я пускат, тя вече не може да стои стабилно, пада след няколко крачки и никога повече не успява да ходи...
Въпреки че не може да посещава училище, Юи Ран се самообразова, изучавайки всички основни предмети от началното училище до университета. Тя овладява няколко чужди езика, включително английски, немски и френски. На 14 години започва професионално да пише, както и да превежда, оставяйки след себе си над 200 произведения, сред които Квартет на сезоните, Принцесата без тревоги, Вкусът на луната и Необикновената Камела.
Освен че основава организация за насърчаване на детското четене, наречена „Малка библиотека – Светът на детската литература“, тя провежда обучения за хора, които популяризират четенето. До последния си дъх тя остава вярна на мечтата си.
Ако все още не си посещавал Гората на призраците заедно с Ането, може би се питаш:
Къде се намира това място? Колко е голямо? Защо се нарича Гората на призраците? Наистина ли в нея живеят само призраци?
Мисля, че Ането би ти отговорила така:
„Къде се намира това място ли?“
Може би съществува в някое забравено кътче на света. Може би се появява точно там, където ти е необходимо. Може би просто живее в сърцето и сънищата ти. Но този свят има свои собствени закони – той е дори по-магичен от мечтите ти.
„Колко е голямо?“
Това е един умален образ на целия свят. Затова, колкото голям е нашият свят, толкова голяма е и тази гора. Но в същото време тя е и изключително малка – създадена е от най-дребни детайли. Още в началото на историята ние определяме границите на тази гора, но никога не можем да предвидим къде ще стъпим на следващата крачка. Това място прилича на мравуняк – на пръв поглед изглежда незначително, но щом веднъж влезеш вътре, осъзнаваш колко обширен и сложен свят се крие в него.
„Защо се нарича Гората на призраците? Наистина ли в нея живеят само призраци?“
Ако се замислиш, в сънищата ни често се появяват неясни сенки, същества, които не можем да назовем. Тези образи са скрити дълбоко в нас – и не изчезват само защото сме ги забравили. Именно те са призраците.
А Гората на призраците е мястото, което пази всички тези забравени спомени.
Ако не беше своенравният ѝ характер, Ането може би никога нямаше да влезе в тази гора и да научи всичко това. Защото гората се разкрива само когато „нещо се е объркало“ – само тогава порталът ѝ се отваря, за да приеме гостите от външния свят.
Това ми напомня за думите на моя скъп баща:
„Дете, което никога не е падало, няма как да се научи да се изправя.“
Днес пътищата са гладки, имаме коли и самолети – децата все по-рядко имат възможност да падат в реалния свят.
За щастие, все още съществува едно място, където можеш да се препънеш хиляди пъти и всеки път да се изправиш отново – Гората на призраците.
Златко Енев е философ и в неговата история почти всяка глава съдържа някаква дълбока мъдрост – но тя винаги е поднесена с хумор.
В машината, създадена от Хайно, виждаме безчувствения гигант, облечен в мантията на „разума“ – нарича се „пазар“.
В мравешкото царство, въпреки че сме в умален свят, не можем да се отърсим от усещането, че сме виждали това и преди – и че душата ни потрепва от разпознаването му.
Джаста Дива се появява само в една глава, но думите ѝ разкриват цялата същност на изкуството.
Загадките в орловото гнездо ме разсмяха, докато ги превеждах, но когато спрях да се смея, осъзнах нещо дълбоко – логиката на „умният изяжда глупавия“ и двете малки орлета, които все още не знаят как се лети, но вече разчитат на компютъра да мисли вместо тях…
Този свят е толкова различен от моя – и в същото време толкова близък!
На това място едно избухливо, егоистично и капризно момиче като Ането научава едно просто, но безценно умение – как да обича.
Тя научава това не от добрите хора – а от самите призраци.
Именно те ѝ дават ключа, който отваря сърцето ѝ.
Звучи парадоксално, но е истина – също като в живота.
Дядо Таралежко, Джаста Дива, Госпожа Бухалица, Мравешката царица – всички те ѝ дават по нещо важно.
Но най-значимото осъзнаване идва, когато тя среща самите призраци – когато се изправя лице в лице със себе си.
И тогава малката Червенокоска разбира колко огромно влияние могат да имат една-единствена любов или една-единствена омраза върху целия свят.
Именно в този момент тя пораства истински.
Има толкова много хора, които са живели дълго, но никога не са усвоили уроците, които Ането научава в Гората на призраците.
На външен вид те са възрастни, но душите им остават детски.
Когато Ането скача към Вечния огън, сякаш виждам Феникса, който се преражда.
Без разрушение няма съзидание.
Фениксът изгаря в пламъците и затова на света винаги има само един Феникс – но този Феникс винаги има чиста, нова душа.
Докато все още растеш, докато все още се променяш, докато продължаваш да учиш и да търсиш – само тогава можеш да се наречеш дете.
Приключението в Гората на призраците завърши.
Завърши ли наистина толкова бързо?
Не съм сигурна.
Може би това е просто началото на ново пътешествие.
Все още има много неща, които да научим…
До нови срещи.
— Юи Ран
Прочети още …Предговор към „Гората на призраците“ от китайската преводачка Юи Ран
Името ми е Дияна Нанева. Родена съм във Варна и в гимназиалните си години се занимавах предимно с графика.
Сега усъвършенствам живопис в НХА, но в рамките на последните две години все повече и повече залитам към илюстрацията и комиксите.
Винаги съм се възхищавала на комикса като изкуство, но от сравнително скоро се е превърнало и в мое средство за изразяване. Разбира се, за това време се е случвало често и да работя с писатели, сценаристи на комикси.
Това, което искам да представя основно е мое самостоятелно издание – малък сборник с кратки комикси, някои от тях с малка доза поезия. Историите в тях не са с продължение и не следват последователност. Включени са няколко типажа и всеки един от тях е абсолютно искрен в своите действия и думи…това което и аз имах за цел да постигна с този проект.
Функционален… стремеж към ползотворност и полезност. Съсед… тъй като е винаги наблизо. Ако можех да бъда навсякъде щях да съм. И ако бях машина също щях да се казвам така.
Смятам, че всеки до голяма степен се учи сам и по-голямата част от практиката и рисуването с цел анализ е било самоинициатива. В гимназията тъй като имаше съответните часове и специалности, доста се запалих по графичните техники, а след завършването се запалих и да работя с цвят. Постепенно в този процес и този ред потънах напълно в света на илюстрацията.
Сам по себе си комиксът обединява цял спектър от изкуства. Няма ограничение в стилистиката, начините на изразяване. В комикса можеш да си разказвач и художник едновременно.
За първи път работех върху детска книга, а винаги съм проявявала интерес и желание. Досега съм илюстрирала новели за възрастни, разкази, поезия и комикси и това беше извън зоната ми на комфорт. Това, което ме насочваше в текста, беше емоцията и чувството, което оставя в мен, но това се отнася и за всеки текст или сценарий, който съм илюстрирала.
Преди да започна работа по илюстрациите ми беше интересно да търся и да разглеждам стари и издадени на чужди езици издания на книгата, но ние се придържахме към идеята за новия и различен поглед към изданието. Визията за илюстрациите и отношението към историята за Ян Бибиян бяха мои.
На този етап работя по няколко проекта и ми се налага да жонглирам непрекъснато. Може би и по този начин си осигурявам разнообразието през по-голямата част от деня, тъй като различните истории и проекти изискват различен подход и няма шанс да стане скучно в подобен процес. За нов авторски комикс съм твърде в началото и използвам всяка свободна минута да работя върху историята. Съвместно работя с няколко сценаристи и различни истории, за които скоро ще дам повече яснота за какво иде реч.
Историите на червенокосото Ане, което попада във вълшебен свят, наречен „Гората на призраците“ са широко (не)известни в България от близо 25 години насам. Нещото, което различава това издание от предишните – до степен, която ни дава право да го определяме като първо – е напълно новото оформление, безумно красиво изваяно от младата българска илюстраторка Дияна Нанева.
За автора
(и човека)
Първо и най-важно: считам себе си за нещо, което наричам „професионален аматьор“.
Но какъв е смисълът на подобно твърдение, освен очевидния опит за игра на думи?
Вижте, професионалният аматьор е човек, който не просто по случайност, а по собствен избор е избрал живот на непрекъснати експерименти и промени...
Това е някой, който не вярва (и не е способен да реализира) постепенни подобрения в една-единствена избрана професионална сфера; човек, когото постоянно обвиняват, че разпилява енергията си в хиляди посоки, докато неговото истинско призвание е…
Единствената му „професия“ е вечният стремеж към Новото (Светата земя, Светият Граал). От време на време успява да впечатли хората с някое постижение, което те намират за необикновено, но точно в тези моменти вътрешният глас започва да му нашепва, че е време отново да оседлае коня и да поеме напред.
Бил е богат, бил е беден. Грижовен баща (и понякога нежен любовник), но патологично неспособен да преследва нещо друго освен собствената си мечта. Животът му е вечна поредица от нови неща (малките – постоянно; големите – приблизително на всеки десет години). Винаги е бил зает като пчела. Създал е най-различни неща (предимно книги, не само свои), но ужасът от скуката продължава да го преследва със същата сила, с каквато го е плашел в детството.
Напълно наясно е, че това вероятно го лишава от възможността за грандиозен успех, но, хей, онези, които го знаят със сигурност, са вече мъртви, така че…
„И така нататък“, както обичаше да казва друг един професионален аматьор – Кърт Вонегът.
Но стига толкова. Ето фактите, за онези от вас, които предпочитат фактите пред мечтите.
Роден в Преслав, България, през 1961 г. Учи философия в Софийския университет през осемдесетте. Научава няколко езика, защитава докторска дисертация през 1989 г. Скоро след падането на Берлинската стена заминава за Берлин…
Започва семеен и професионален живот (в напълно непозната дотогава сфера – книгооформление и съвременни издателски технологии). Сам, от нулата, изгражда цялата производствена линия на малко издателство, специализирано в научната литература. Напуска фирмата, за да започне собствен бизнес през 1995 г. Започва да печели доста добри пари, но скоро му омръзва и тръгва в безброй нови посоки в търсене на „нещо“. Става добър шахматист. В пика на личната и професионална скука започва да осъществява полузабравената мечта на живота си – да бъде писател.
Пише три (красиви) книги за деца и възрастни. Печели различни награди, но не и широка популярност, дори и в родината си. Губи по-голямата част от спечеленото при борсовия балон в началото на новото хилядолетие. Малко след това губи семейството си, но запазва децата. Продължава да пише, основава електронното списание „Либерален преглед“, което днес се счита за водещото интелектуално издание в българския интернет.
Публикува още четири книги, критични към родната му страна и нейните особености, което го прави познат, но не и особено обичан в родината му.
Продължава напред…
Всичко започна невинно – с няколко подписани книги на Пролетния панаир в София. „Спокойно начало“, казах си. Грешка! Още на 20-ти май се озовах в средата на фен-клуб от 30 мини-вулкана, които бълваха въпроси, идеи и – о, да – категорично твърдяха, че „Гората на призраците“ е по-добра от Хари Потър. Кимнах умно, записах си това някъде в сърцето и продължих.
На 21-ви – хоп! – българската национална телевизия реши, че си струвам кратък репортаж. Водещият не беше чувал за книгата, но пък се оказа страшно симпатичен. На 22-ри вече тичах към Пловдив, където библиотекарките бяха заредени с повече енергия от децата. Един автограф тук, две усмивки там – и вече ми обещаваха, че ще чакам втората книга с нетърпение.
После – 24-ти май, Велико Търново и родният Преслав. Ученици, учители, стари приятели – всички се радваха, че съм си вкъщи. А аз? Аз бях на ръба на силите си, но щастлив.
2001: Една книжна одисея
Две години по-късно, отново на път. Вече не съм просто гост – книгите ме изпреварват. В София, познат сценарий: панаир, подписи, учудени минувачи, които се питат „Кой е този, че опашката не свършва?“.
В Пловдив библиотекарките ме чакат като рок звезда. Още преди да кажа „Здравейте“, вече държат новата книга, разгръщат страниците и ми цитират реплики. Децата? Те просто се включват в общото вълнение.
Шумен? О, там ме очаква истинска изненада – библиотекарите не само че познават историите ми, но май са по-големи фенове от учениците. Питат, разпитват, предлагат идеи. „Кога ще има трета книга?“ – пита някой.
На връщане към София съм уморен, но вече знам: не само децата обичат приказките. А третата книга? Хм... май ще трябва да побързам.
2003: Завръщане в приказната реалност
Две години след последното ми пътуване, нещата вече не са същите. Втората книга получи наградата за най-добра детска книга на 2003 г. и... влезе в читанките! Дори не подозирах, че ще стана „официален“ автор.
А после дойде изненадата от София – основателките на първото частно училище за изучаване на немски език решават, че книгите ми са идеални за обучението им. И ето ме отново на път – София, Пловдив, Шумен. В Пловдив и Шумен библиотекарите, вече заклети фенове, ме посрещат като стар приятел.
Но истинското вълнение беше в училището. Да видя собствените си книги като част от учебната програма – това е друго ниво! Децата ги четат, обсъждат, анализират. „Какво ще стане оттук нататък?“ – питат.
Докато летя обратно, осъзнавам: вече не съм просто гост-автор. Историите ми са част от детството на цяло поколение.
2005: От страниците към учебниците
От преводачката
Златко Енев е философ и в неговата история почти всяка глава съдържа някаква дълбока мъдрост – но тя винаги е поднесена с хумор.
В машината, създадена от Хайно, виждаме безчувствения гигант, облечен в мантията на „разума“ – нарича се „пазар“.
В мравешкото царство, въпреки че сме в умален свят, не можем да се отърсим от усещането, че сме виждали това и преди – и че душата ни потрепва от разпознаването му.
Джаста Дива се появява само в една глава, но думите ѝ разкриват цялата същност на изкуството.
Загадките в орловото гнездо ме разсмяха, докато ги превеждах, но когато спрях да се смея, осъзнах нещо дълбоко – логиката на „умният изяжда глупавия“ и двете малки орлета, които все още не знаят как се лети, но вече разчитат на компютъра да мисли вместо тях…
Този свят е толкова различен от моя – и в същото време толкова близък!
„Либерален преглед“ се роди от неспокойствие. Едно жужащо, настойчиво усещане не даваше на създателя му да стои мирен. В началото беше само шепот – желание за връзка, предизвикателство, опит да разтърси задрямалия свят. Но скоро се превърна в глас, после в платформа, а накрая – в мисия.
Сам, но непокорен, писателят – наполовина изгнаник, наполовина наблюдател – пресява шума на интернет, извлича смисъл от хаоса. С всяка статия той разбива удобните илюзии, които приспиват мисълта. Той е конската муха, дразнителят, необходимото жило срещу апатията.
Списанието не е лъскав, комерсиален проект. То е упорито, необработено, изцяло своя собствена твар – създадено не за печалба, а за провокация. И все пак, събира нови и нови гласове. Читателите спорят, обсъждат, връщат се за още.
Променя ли света? Може би не. Но поддържа разговора жив. А понякога това е напълно достатъчно.
Тази книга не беше планирана. Тя се появи от един дълго натрупван гняв, от въпроси, които никой не иска да зададе, от истории, които удобно се забравят. Реквием за никого не е опит да се хареса на някого. Не е опит за утеха или за лесни отговори. Тя просто е.
За нея бях наречен национален ренегат. Не знам дали това е заслужено, но знам, че тази книга беше неизбежна. В нея няма поучения, няма спасение – има само един човек, който се опитва да разбере света около себе си, без да си затваря очите.
Дали България има нужда от такава книга? Вероятно не. Но след като тя вече е написана, въпросът е друг – има ли кой да я прочете?
Като мнозина изкушени от четенето българи, родени през 70-те, и аз до скоро се оплаквах, че България още няма роман, който описва и обобщава Прехода по достатъчно смислен, убедителен начин. Срещата ми с книгата на Златко Енев „Реквием за никого“ обаче ме накара да се притесня от невежеството си.
Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен. Преходът е амбициозна тема, по която мнозина са се упражнявали. Сякаш усещането, че пишещият трябва да разкаже нещо много важно и значимо, но непонятно за непреживелите го, кара авторите или невъздържано да орнаментират историите си, или да затъват с двата крака в жанра брут-лит. Г-н Енев се е опазил от всички капани на темата и е начертал впечатляващо ясна схема на динамиката на злото, започнало през 1944 г. и достигнало пика си с Възродителния процес.
Книгата наистина започва с преименуването на „българомохамеданите“, но показва Възродителния процес не през ключалката, каквато е обичайната плоскост на разказване по темата, а съвсем отвътре. Впечатляваща е почти документалната прецизност, с която г-н Енев е подредил реална информация за случилото се в килиите за мъчение на „некооперативни преименувани“ и за партийната политика спрямо бъдещите изселници.
Всеки персонаж в романа олицетворява по една от нечовещините, които се случиха в последните 20 г. на миналия век и едно от най-силните попадения са тъкмо героите, в чиито действия и съдби се отразява Възродителният процес. Преименуването и Голямата екскурзия завързват възел, който текстът разплита в следващите около две десетилетия и проследява пътя на героите през границата към Турция, падането на комунистическия режим, организираната престъпност, косовските бордеи и Германия.
Отвъд чисто естетическото наслаждение от четенето, романът наистина хвърля силна светлина върху политическите и социалните процеси в България през периода. Христоматиен е начинът, по който само чрез думите и делата на героите си, авторът успява да покаже как същите хора, които изпратиха българомохамеданите на екскурзия, сложиха началото на организираната престъпност в България и натрупаха първоначалните си капитали от трафик на хора, оръжие и нарушаване на ембаргото над Югославия.
Човекът, който привлече вниманието ми към романа, с право ме предупреди: „Не знам дали да ти я препоръчвам, много е тежка. В тази книга любов няма“. Тя наистина е тежка и на моменти непоносима за четене именно заради крайната ѝ документалност и автентичност. Докато обръща страниците, читателят няма илюзии – перверзното насилие в косовските бордеи наистина е било точно такова, мъченията в килиите наистина са били точно такива, по-перфидните форми на ежедневно погазване на човешкото – също. Без да залита в ненужна графичност, авторът не търси обиколни думи и усещането, че си безпомощен наблюдател е почти задушаващо.
В книгата обаче любов има. Героите се обичат помежду си, доколкото екстремните обстоятелства им позволяват. Заради освежаващото отсъствие на морализаторска позиция, читателят остава с усещането, че и авторът обича героите си. В края на текста става ясно, че „Реквием за никого“ не е толкова разказ за Прехода, колкото история за насилника и жертвата. При това, насилник и жертва не са устойчива позиция, а само роли, които героите (и всички ние) заемаме според случая.
Не мога да не се възхитя на удивителния усет за композиция и структура, с която г-н Енев е подредил романа си. Нито един герой не остава недоразвит, нито една сцена – излишно натежала. Текстът е богат на изразни средства, но е изключително несуетен и това е първото нещо, което задържа вниманието ми. Г-н Енев се е опазил от опити да привлече вниманието върху собственото си красноречие и щедро е отстъпил гласа си на своите герои, които сякаш сами изразяват логиката на разгръщането си. А заедно, тези образи начертават карта на злото, което сме живели и все още живеем.
Заинтригувана да науча повече за Златко Енев отвъд дейността му с „Либерален преглед“ и книгите му, смаяно установих, че заради този роман многократно е бил наричан „безродник“, „антибългарист“ и други квалификации, които не бих искала да помествам тук. Само мога да си представям какво е да бъдеш център на такава агресия заради хуманистичната си творческа и гражданска позиция. Вярвам обаче, че заради резултата – „Реквием за никого“, рискът си струва. Вече има четиво, което да дам един ден на сина ми, за да разбере в какви времена е живяла и се е формирала майка му.
— Станислава Чуринскиене, писателка
За тази книга се пише трудно. Защото е жестока. Ако не познава автора и не знае семейната му драма, човек би възприел текста като обикновен литературен монолог с мазохистичен привкус, изречен и публикуван, за да изследва прага на нашата чувствителност.
А всъщност книгата „Възхвала на Ханс Аспергер“ е провокация към границите на нашата способност да излъчваме любов – ежеминутно, непрекъснато, с неотслабваща сила и без изглед за каквато и да е благоприятна промяна в състоянието на оня, когото обичаме.
Книга за пълната и безответна отдаденост на човека към друго човешко същество.
Всичко започва преди 23 години: в средностатистическото българо-немско семейство Енев-Вестфал, след първородния Паул на бял свят идва синеоката Леа, дете, „красиво като картинка“. Спокойно, лакомо и с розови бузки бебе. И така – два месеца. Тогава започва кошмарът.
Започва с необясними писъци, породени от неизвестна причина. Никой в семейството не предполага – и поради това родителите го пренебрегват – първия знак, че се е родило „невроспецифично“ дете, както поради някакво чувство за деликатност е прието да се наричат децата-аутисти…
Много по-късно става ясно, че науката все още не знае точно кои обстоятелства пораждат аутизма, но пък в едно специалистите са единодушни: аутизмът не е болест, а психично състояние със свои собствени характеристики, които, макар да подлежат на бавна промяна, по принцип са неотстраними.
Диагноза-присъда!
„Едва когато приемете, че се борите не „против болестта“, а за детето си, вие ще получите някакъв шанс за израстване, за постигане на спокойствие, уравновесеност, нормалност, човешкост. Преди това сте били само „жертва“ – жертва на собствените и обществените предразсъдъци, свързани с масовото незнание, от което е забулен този феномен.“ – казва авторът.
Двайсет и три години! Единственият начин за комуникация между подрастващата Леа и хората около нея са гневът и яростта! И най-малката нова подробност, прибавена към окръжаващата детето среда е посрещана враждебно и чрез бурни изблици.
Не понася никакви промени в онова, с което е свикнала. Учи се да говори, макар че го прави объркано. Но пък няма насищане на любими песни и филми. Трудно се научава да чете и пише, но доста преди това с лекота борави с компютъра.
Лекарите говорят за сетивно претоварване. Отказва да ходи на училище, но пък обича да пътува и смяната на пейзажа я въодушевява. Не обича да говори. Но се радва на всякакви визуални средства за комуникация. Не само, че не усеща самотата си като вид ограничение, а ѝ се радва…
Сега Леа Енев е красиво и лъчезарно момиче. Семейството отдавна е разделено, Дорейн и Златко са платили високата цена на дългия си път през болестта. Самата болест за тях се е превърнала в път.
И странно: вместо да изплаши читателя, да го отблъсне със своята прекалена реалистичност, книгата на Златко Енев е наръчник по оцеляване, източник на болезнено, но лечебно внушение, че човешките сили са неизчерпаеми, че за всяко изпитание, което съдбата ни е изпратила, тя ни е дала енергия не само да го преодолеем, но и да излезем от него по-силни и с по-малко страхове!
Страхотна книга-изповед: вярна и безпощадна в своята истинност, окуражаваща и спасяваща падналия дух, горчива книга, но пълна с целебното упование на човешкото в човека.
Трудно бих я прочела отново в следващите две-три години. Но тя ще стои винаги до мене, като спасителната ампула противоотрова срещу все по-нечовешкия ни живот.
Книга за божествената сила, с която всеки от нас може да промени плановете на Съдбата си!
— Неда Антонова, писателка
