Генерал Хуба не е стратег. Дори не е лидер в класическия смисъл. Той е въплътена сила – груба, шумна, самоуверена. Бивш изпълнител на заповеди, превърнал се в самоназначен генерал, той управлява останките от парка на Хайно като военачалник с власт на заем.
Когато Ането и нейните другари стигат до опустошения остров в трета книга, той се оказва някакво странно подобие на бандитска диктатура – само че леко тетрална, с маски, униформи и декларации за „политическа воля“. Логиката на Хуба е позната от историята: тази земя някога е била наша, следователно винаги ще бъде. Той предявява претенции към „Корема на кита“ – не защото го е построил, не защото го разбира, а защото не може да понесе мисълта, че нещо красиво съществува извън контрола му.
Офанзивата му е жестока и почти успешна, но самонадеяността го заслепява. Подценява решимостта на обитателите, и най-вече забравя за господин Орела – някогашен военен командир, който се оказва много по-способен, отколкото Хуба е предполагал. Призраците пристигат не като съюзници или врагове, а като сила, по-голяма от всички. И те слагат край на играта.
Но в мига на своята смърт – понесен във въздуха от нещо, което не може да победи – Хуба си спомня не за слава, не завоевания, а за светлина. Дребен спомен. Панаир. От онези, които е обичал като дете. В този последен миг виждаме детето зад тиранина, изгубеното момче под глиганските зъби. И почти го чуваме да прошепва – „Роузбъд“.
Това не го спасява. Но го обяснява.
