В тази сцена напрежението и опасността в Призрачния парк вече се разкриват напълно. Илюзията за спокойствие на борда на речния кораб бързо се изпарява, за да отстъпи място на параноя и преследване. Господин Зайо се завръща — този път дегизиран като келнер — и макар на пръв поглед да изглежда безобиден, предателството му задейства цялата репресивна система на Хайно. Бягството на Червенокоска и раничката се превръща в отчаяна гонитба, почти без надежда за оцеляване.

Но зад действието се крие по-дълбока алегория. Златният билет, намерен по нелеп начин в тоалетна, се оказва единственият изход — сатира на произвола и случайността на привилегията. Кой има право да се измъкне, кой ще бъде заловен и кой пише правилата?

Именно в тази абсурдна находка – златен билет в обществена тоалетна – се разкрива най-острият политически сарказъм на сцената. В един свят, където всичко изглежда подредено и контролирано, изходът идва не чрез заслуги, а чрез фарс. Сцената поставя въпроса: какво се случва, когато цялата система на ред и справедливост се крепи върху произвола?

Кулминацията е скокът на Ането в реката. Той напомня предишното ѝ хвърляне в Огъня на вечната промяна, но тук вече няма морална дилема — това е тъжна необходимост. Ането вече не е просто дете, изправено пред вътрешни изпитания. Тя е беглец, преследван от режим. Втората книга ясно отбелязва тази трансформация — личното и политическото вече не могат да се разделят.