Гората на призраците

Глава втора: Паякът

Измина дълго време, преди Ането отново да се осмели да погледне наоколо. Междувременно бе започнало да се свечерява и надеждата, че всичко ще се окаже само шега на стария вълшебник полека-лека я напускаше (в това, че Нерод Лапцев е истински вълшебник тя вече не се съмняваше ни най-малко). От друга страна, мисълта, че ще й се наложи да пренощува сама в това усойно място я изпълваше с такъв ужас, че направо й идеше да се разреве с всички сили. Какви ли страшни същества населяваха гората? Кой би могъл да реве така ужасно? И къде ли точно бе попаднала? Може би, ако й се удадеше да стигне до ръба на кутията, би могла да се покатери по него и да извика мама. А тя вече ще успее да убеди вълшебника да й върне нормалния ръст. Ами да, разбира се: в края на краищата тя само се бе опитала да счупи играта, но не бе успяла. Такова просто нещо дори и възрастните би трябвало да разберат …

– Ахем – изкашля се някой зад гърба й.

Ането подскочи от страх – сигурно за стотен път днес. После предпазливо се обърна – и отново подскочи, тоя път от радост.

– Раничке! – изкрещя тя с цяло гърло, напълно забравила за всички горски чудовища. – Ама ти си още тук! Ако знаеш само как се радвам! Вече си мислех, че ще трябва да прекарам нощта сама. Моя мила, любима раничке!

– Гледай ти чудо – промърмори раничката кисело. – Червенокоска се държи приятелски. Чакай да драсна знак, та да не се забрави.

– Ама ти какво, още ли ми се сърдиш? Хайде, не издребнявай, моля те: това със скубането … а-а-а, аз просто не знаех, че си жива, затова го правех.

– Хубаво, сега го знаеш. И какво от това?

– Е как какво? Направо ти се чудя как не можеш да разбереш такова просто нещо. Та това променя всичко.

– Като например? – раничката измерваше Ането с очите на човек, комуто предлагат да купи дървено желязо.

– Като например … а-а-а … – Ането се напъна да измисли нещо, но не успя. – Добре де, кажи ти тогава.

– Едно извинение не би било зле като начало.

– А-а-а … Хм … Хе …

– Думичката започва с „и“ – вметна раничката услужливо.

– Добре де, добре. Щом толкова настояваш. Извинявай, не съм го правила нарочно.

– А, отлично – тържествуващо се провикна раничката. – Откога го чакам тоя момент. Даже и отговор съм си приготвила. Искаш ли да го чуеш?

– Да, разбира се.

– Не ща ти извинението! – процеди раничката през зъби и започна съсредоточено да си чопли носа.

Ането така се обиди, че очите й се напълниха със сълзи.

– Но защо? – попита тя недоумяващо. – Толкова ли съм ти противна?

Раничката продължаваше да си чопли носа.

– Не можем ли да бъдем приятели? – добави Ането плачливо.

– Така и баба знае. – отсече раничката. – Първо пердашим, после се извиняваме. Я ме погледни на какво приличам.

– Ама аз сериозно …

– Сериозно, несериозно, не ща! Достатъчно съм си патила от тебе, повече не искам!

Тук вече Ането не издържа, приседна на земята и здравата се разплака. Сълзите се затъркаляха по лицето й като малки седефени ручейчета. Никога не беше се чувствала толкова нещастна и изоставена, даже и когато веднъж се беше изгубила в зоопарка.

– Страх-ме-е, страх-ме-е, – хълцаше тя, размазвайки сълзи с юмручета. – Ту-ка всич-ко е сташ-но … Ис-кам об-рат-но при ма-ма … Тол-ко-ва ме е страх …

– Ей, слушай – обади се раничката по едно време. – То и аз не зная как се излиза оттука.

Ането продължи да плаче отчаяно.

– Искам да кажа, няма да мога да помогна кой знае колко.

– Да, но поне си тук – изохка Ането. – Какво ще правя сама даже не смея и да си помисля.

Тя похълца още малко, после, като се успокои, размисли, решително изтри очи и каза:

– Моля те, не ми се сърди повече! Казвам ти най-честно: наистина искам да станем приятели. Без тебе ще съм съвсем сама, моля те, не ме оставяй!

В очите на раничката просветна плаха надежда.

– Истински приятели? – попита тя, все още малко недоверчиво. – От тия, дето в нужда се познават?

– От най-истинските. Честна дума!

– И вече няма да си толкова сръдлива? Даже и когато ти кажа нещо, което не ти харесва?

– И тогава също.

– Хубаво си помисли! Казана дума – хвърлен камък.

Ането размисли кратко, после повтори:

– Истински приятели. От най-истинските.

Нощта измина бързо и без особени приключения. За щастие в гората също беше лято, та можеше да се спи и на открито, пък и мъхестата раничка топлеше като хубаво дебело одеяло. На сутринта двете пътешественички се събудиха малко понамокрени от росата, но слънцето скоро ги изсуши. Ането бързо си припомни, че не беше хапвала нищичко от вчера насам. И тук раничката се оказа направо неоценима: от бодливите храсти тя набра две шепи дъхави къпини, едри като ягоди и също толкова вкусни, макар и малко по-кисели. Червенокоска направо си облиза пръстите. Разбира се, раничката, макар и да говореше, нямаше нужда от ядене, така че Ането скоро се почувства достатъчно сита, за да се сети за вкъщи.

– Какво ще кажеш, по кой път да поемем? – попита тя докато обърсваше пръсти в едно по-чистичко място по фланелката си.

– Мене ако питаш, все ми е едно. Да опитаме надясно, какво ще кажеш?

Речено-сторено. Ането метна раничката на гръб и смело тръгна по пътеката. Не беше изминала и десет метра обаче когато пред очите й се откри доста чудновата гледка.

Пътеката водеше до втора, по-малка поляна, препречена от могъщ столетен дънер. Дървото беше толкова дебело, че напълно запушваше пътя. Някой обаче беше издълбал в средата му голяма дупка-тунел, през която най-спокойно би могъл да мине изправен човек. Но пътя не беше свободен: точно пред отвора, окачена на сложна конструкция от лостове и зъбчати колела, висеше огромна паяжина. Вляво от нея се намираше малка касичка за събиране на пари, изработена във формата на широко разтворена животинска паст. Вдясно, кръстосал два чифта от осемте си крака, седеше грамаден космат паяк и съсредоточено си чистеше ноктите с доста големичък нож. Хваната в паяжината отчаяно се мяташе дебеличка муха, на ръст почти толкова голяма колкото раничката.

– Веднага да ме пуснеш! Грубиян такъв! Нищо не съм ти направила! – пищеше мухата с треперлив глас.

Паякът самодоволно се ухили, откривайки няколко реда остри зъби.

– Почакай още малко докато намеря време и за теб, сладурано. Скоро идва обедната ми почивка.

– Помощ! Олеле! – развика се мухата, уплашена до смърт. – Тоя тука иска да ме изяде!

– Всяко нещо с времето си. – промърмори философски паякът без да й обръща повече внимание.

– Ало, малката – обърна се той към Ането, която вече се канеше да бяга накъдето й видят очите. – Ако искаш да минаваш, давай по-бързо, че скоро ще затварям. Какво се колебаеш толкова?

– Ама аз … – запелтечи Ането уплашено, – аз само исках да погледна.

– Че какво толкова има за гледане? Път като път, всичко си му е на мястото. Тая мома тука си изпати, защото се опита да мине без да плаща, а при мене такива не минават, то си е ясно.

Той изгледа мухата накриво, после продължи:

– Пусни си парите в касичката и веднага ще вдигна паяжината. Ако нещо не ти е ясно, тук всичко е написано – той посочи към една табела, която Ането не бе забелязала досега. – Ако не можеш да четеш, да ти помогна?

– А, не, няма нужда. – Сърцето на Ането тропаше като шевна машина. – Аз … само набързо.

– Е, както искаш – проточи паяка разочаровано. – Но да не кажеш после, че ми е лошо обслужването. За мене клиента е цар, това да го знаеш. Виждаш ли я тая грамота? Лично от господин Хайно съм я получил.

– Аз … забравих нещо. Извинявайте, трябва да побързам.

Ането се обърна и затича колкото й сили държат. Спря се едва когато беше стигнала обратно до другата поляна. Сърцето й още хлопаше шумно.

– Леле, какъв звяр! – обади се раничката изотзад. – Който му попадне в лапите, тежко му и горко. Пусни ме малко на земята, че ми треперят краката.

– Ка … Какво ще правим сега?

– Тая посока май не беше най-добрата. Дай да опитаме една от другите.

– Сега, сега. Само малко да почина, че съвсем премалях.

Двете приятелки се сгушиха една до друга.

– Хубаво обслужване, а? Ако не плащаш – и те изяждат, – подхвърли раничката.

– Ох, толкова се уплаших, че направо ми призля. Как мислиш, какво означава всичко това?

– Ами платен път, доколкото разбрах. За да минеш, трябва да си платиш. Ти имаш ли някакви пари?

– Нито стотинка.

– Аз също. Ама че работа! Слушай, после може и да ни хрумне нещо, но засега май ще е най-добре да се държим настрана от тая пътека.

– Горката муха, как пищеше само. Дали …

– Какво?

– А, нищо, само се питах дали не можем да й помогнем някак.

– Хайде, моля те, не ставай смешна! – възмути се раничката. – Не му ли видя зъбите?

– Ех, да бях силна колкото Пипи Дългото чорапче …

– Да беше, ама не си! И това тука не ти е история за деца, ами е наистина, не забравяй, моля те! … Почина ли вече? Хайде да тръгваме, че време за губене няма.

Ането отново я метна на гръб и потегли в другата посока. Не след дълго пътеката ги изведе на широко, открито място. Изглежда, че гората свършваше дотук.

Докъдето поглед стига се простираше обширно блато, тук-там прошарено от малки островчета-туфи, на които се мъдреха дебели пънове. В първия момент Ането помисли, че е стигнала до реката, но веднага разбра, че греши – въздуха беше наситен с тежката миризма на тиня и мочур, пък и мътната неподвижна вода никак не приличаше на река. На няколко метра пред нея, недалеч от началото на блатото, се намираше голям пън, покрит отгоре до долу с най-различни машинарии и чаркове. Червенокоска боязливо се приближи и започна да го разглежда от сигурно разстояние.

Първото нещо, което й направи впечатление бе, че и тук, както и при пътеката с паяка, висеше същата касичка за събиране на пари – ухилена муцунка с няколко тънки косъмчета-мустачки, черно кадифено носле, блестящи стъклени очи и широко отворена уста, в която стърчаха два зъба-резци. Малко по-настрана се виждаше телевизионен екран, свързан чрез множество кабели със сателитна антена, поставена директно на върха на пъна. Два големи високоговорителя завършваха гледката, а между всичко това се намираха най-различни по-малки технически джунджурии: един пропелер, няколко педала, малък пулт с копчета, както и различни метални табелки, по които можеха да се видят нечетливи знаци.

– Как мислиш, какво е това? – попита раничката.

– Не знам, но ми изглежда по-сложно и от маминия компютър. Дали ще е опасно да се приближим малко повече?

– Това не знам, но погледни там: същата табела като при паяка. Той нали каза, че тя всичко обяснява. Дай да видим дали ще можем да разберем нещо от нея – предложи раничката.

Действително, недалеч от пъна беше побита голяма табела, нашарена с множество надписи и рисунки. Ането предпазливо се приближи и започна да я разглежда.

Най-отгоре с едри тлъсти букви беше изписано:

По-долу, вече в нормален шрифт, следваше:

„Добре дошли при Хайномат®. Последна дума на техниката!

Нашата система ви осигурява удобно и бързо преминаване през всяко препятствие. Срещу минимална такса Вие получавате достъп до най-модерните технологии на Хайнотек™.

Доверете се на Хайнотек™: най-великата фирма в цялата Гора на Призраците.“

Още по-долу следваха няколко рисунки, показващи поред как една ръка пуска монета в устата на касичката, после блатото, през което се простираше дълъг мост, а накрая фигура, преминаваща по моста.

Най-долу се виждаше фотографията на някакъв мазен господин, а под нея надпис: „На мен винаги можете да разчитате: Бобърът Хайно!“. Следваше едър нечетлив подпис. Главата на господина досущ напомняше на муцунката от касичката.

– Ей, Ане, тая касичка … Ами че то било бобър! Аз пък все си мислех, че е някакъв голям плъх, – каза раничката.

– Това добре, но не виждам как можем да преминем. И тук искат пари.

– Е, поне няма такъв страшен паяк. Все е нещо, нали?

– Ъ-хъ, – съгласи се Ането без особен ентусиазъм. – Все е нещо.

– Слушай, дай да опитаме да минем и така, – предложи раничката. – Може пък и да стане. Това е само една глупава машина, не мислиш ли?

– Ох, не знам, – колебаеше се Ането. – Да не стане някоя беля.

– Ако искаш, можем да се примолим и на паяка, – предложи раничката невинно.

– Ти какво, шегуваш ли се или …, – понечи Ането да се разсърди, но си спомни какво беше обещала и прибави по-меко:

– Добре, щом настояваш. Да видим какво ще излезе от тая работа.

Двете бавно се приближиха към пъна и го заразглеждаха от всички страни.

– С какво да започнем? – попита раничката.

– Ами, сигурно някакво копче ще е, – неуверено отвърна Ането. – Ей това например.

– Давай тогава.

Червенокоска протегна ръка и натисна копчето. Голямата сателитна антена леко забръмча и започна да се върти. На телевизионния екран се появи главата на дебела бобърка, а от високоговорителите се понесе тънък гласец:

„Добре дошли, добре дошли! Радвам се да ви видя! За да използвате системата, моля поставете една монета в устата на касичката – ето така –, а след това изчакайте, докато се изгради подвижния мост. Отделните панели свързват пъновете в блатото, а общата дължина на конструкцията е над петстотин метра. Това е най-сложната инженерна работа в цялата Гора на Призраците. По наши сведения …“

Ането се пресегна и отново натисна копчето. Телевизора изгасна и настъпи тишина.

– Реклама. – каза тя с досада. – Ще трябва да опитаме някой друг бутон.

Следващото копче завъртя един шумен пропелер, няколкото останали пък не доведоха до нищо. Ането започна да се отчайва.

– Хей, Ане, виж какво открих тука, – обади се раничката от другата страна на пъна. – Ела да ми помогнеш, че не мога да го помръдна сама.

Червенокоска заобиколи пъна и видя, че раничката се напъва да натисне един голям лост, който стърчеше отстрани.

– Хайде сега заедно, – каза раничката. – Раз, два, три-и-и …

Под дружния напън лоста постепенно поддаде и се завъртя с неприятно скърцане. Ането зачака да види какво ще се случи.

С мек приглушен звук от двете страни на пъна се отвориха вратички, а от тях изскочиха дълги метални ръце, облечени в дебели гумени ръкавици. Преди Ането да се усети, ръцете я сграбчиха и обърнаха с главата надолу, а една трета ръка, която се спусна някъде отгоре, започна методично да я тупа по дупето.

– Олеле-е-е, помощ! – разпищя се Ането. – Пусни ме-е-е!

Машината обаче продължи да тупа колкото си беше предвидено по програма и спря едва когато Ането вече се бе отказала да пищи и приемаше боя със стоическо търпение. Накрая ръцете я друснаха безцеремонно на земята и се прибраха обратно без много-много приказки.

– Ох, Ане, съжалявам много, – затюхка се раничката, очевидно измъчвана от угризения. – Отде да зная, че това било капан. Много, много съжалявам!

– Няма нищо, – процеди Ането през стиснати зъби, докато мълчаливо бършеше сълзите си. – На заем брашно тъпкано се връща. Ще му платя аз на тоя Хайно, хубавичко ще му платя!

– Чакай, чакай малко, – почеса се раничката замислено. – Спомняш ли си, че паяка също спомена това име? Ами да, той каза, че е получил грамота лично от господин Хайно. Ще рече, тоя мазник тука е неговия шеф, а?

– Така изглежда.

– Тогава май ще е по-добре да се държим настрана от него. Щом подчинените му са такива разбойници, той също няма да е много стока.

– А, не! – горещеше се Ането. – Разбойник или не, ще му дам аз да се разбере. На мене тия не ми минават.

– Добре де, не се ядосвай, за това ще мислим когато му дойде времето. Засега обаче сме наникъде с нашето търсене. Както изглежда, оттук също няма да можем да минем.

– Да, права си, – съгласи се Ането мрачно. – Остава ни само третата пътека. Ако и там ударим на камък, не знам какво ще правим.

– Все нещо ще ни хрумне. Хайде сега на път, че направо си умирам от любопитство.

„Лесно ти е на теб“ – помисли си Ането. „За теб никой не се тревожи и плаче, никой не се пита къде ли си изчезнала … Мама сигурно вече е вдигнала тревога в целия квартал. Ех, ако само знаеше, че съм на две крачки от нея.“

Тя въздъхна тежко, взе раничката на гръб и пое по обратния път.

Copyright © Enev Design & Consulting
Berlin, Germany