Пустинята на призраците

Глава трета: Изследователската програма

Следващите няколко седмици изминаха като насън. Ането ставаше сутрин без да се мръщи, с огромно усилие изтърпяваше дългите часове в училище, а после се завръщаше на бегом в къщи, където тозчас се втурваше в стаята си, за да продължи изследването на тайнственото кълбо. Междувременно тя беше поела всичко в собствените си ръце – мравките се отказаха от директния досег с кълбото и сега се осланяха изцяло на нея. Разбира се, това й се удаваше не без напрежение и страх. Нещастието при първия опит беше я стреснало не по-малко отколкото самите мравки. Сега тя се опитваше да избягва всеки ненужен контакт и докосваше кълбото само с ръкавици на ръцете и слънчеви очила на носа, при това добре загърната в най-дебелото палто, което откри в гардероба на Мама. Комичната и тежка премяна не остана скрита. В края на краищата Мама изненада дъщеря си точно по средата на един особено труден експеримент. Ането тъкмо се опитваше да обработи кълбото с добре затоплена смес от три четвърти оцет и една четвърт олио, плюс огромно количество амонячна сода и най-различни под­правки, които беше успяла да отмъкне от кухненския шкаф.

– Ти какво, пак ли експериментираш? – попита Мама, оглеждайки от сигурно разстояние работната маса на Ането, която междувременно приличаше на химическа лаборатория след средно голяма експлозия. – Това палто сигурно няма да може да се облича през следващите няколко години. Впрочем, аз и без това отдавна не можех да го понасям. Ей, отваряй от време на време прозореца си, чуваш ли? От тая воня направо може да се припадне.

Тя побърза да напусне стаята, стиснала нос, с насълзени от лютивата воня очи. Ането захвърли защитната премяна и се зае да нанася резултатите от експеримента в изследователския си дневник.

– Отново никаква промяна. Странна работа, нищо не мога да разбера. Кълбото пак отказва да се избистри. Раничке, ти имаш ли някаква идея?

– Сигурна съм, че зад играта с цветовете се крие нещо – отвърна раничката с помощта на компютъра-Дан. – Я ми прочети отново по-важните резултати.

– Пак ли? Сигурна, съм, че ги четем поне за стотен път – опита се Ането да изкръшка, после зачете на глас:

„Четвъртък, тридесети септември.

Ужас! Мама заплашва да прекрати поддръжката на изследователската ми програма. И всичко само заради една тенджера! Сякаш някаква си тенджера може да бъде по-важ­на от едно научно откритие. Днес се опитах да промия кълбото в разтвор от млечен ориз … Когато навсякъде замириса на изгоряло вече беше късно … Мама направо се побърка от яд. Това била най-новата й тенджера. Слава богу, съгласи се да ми даде по­следен шанс. Но само при условие, че сама почистя всичко. Направо се скапах докато остържа тенджерата. Впрочем, старата тенджера върши същата работа.“

– Я прескочи подробностите, ако обичаш – прекъсна я раничката. – И се придържай към фактите. Частни коментари не се допускат в научната литература.

– Факти, факти, до гуша ми е дошло от факти – отвърна Ането намусено. – Аз пък искам да пиша за нещо друго. Инак започват да ме сърбят зъбите от скука.

Тя помърмори още малко, но не получи отговор и се видя принудена да продължи.

„Събота, втори октомври.

Кълбото отново е напълно черно. Дан твърди, че моите експерименти са пълна глупост, но отказва да направи собствено предложение. Новият експеримент предложен за гласуване, пет хиляди против (мравките) един за (аз), един въздържал се (раничката). Гласовете на мравките се броят за един, а раничката не е против – експеримента се приема.

Кълбото натопено за два часа в смес от вода, прах за пране и парфюм, съответно седемдесет, двадесет и десет процента. Светлинни условия – нормални. Температура на сместа – около двадесет градуса. Резултат – нищо особено.

Неделя, трети октомври.

Експериментът повторен, този път на тъмно. Резултат – отново нищо особено.

Понеделник, четвърти октомври.

Експериментът потретен, при смесени светлинни условия. Резултат – Мама вдигна страхотна олелия, защото съм й свършила парфюма. Бил страшно скъп, при това подарък. О, свещена простота.“

– Ще започнеш ли най-после да четеш нещо по-важно? – отново избръмча компютърът. – Нали ти казах, че се интересуваме само от факти.

Ането измуча неразбираемо, стисна устни и започна да чете механично:

„Сряда, шести октомври.

Проверка за реакция на специални светлинни условия. Кълбото оставено цял ден до прозореца. Няма видим резултат.

Четвъртък, седми октомври.

Проверка за реакция при липса на светлина. Кълбото скрито в голяма кутия под леглото. Няма видим резултат.

Петък, осми октомври.

Кълбото промито със смес от рициново масло, риванол и кислородна вода. Няма видим резултат.

– Я прескочи направо до първия резултат, ако обичаш – избръмча компютърът-Дан.

– Щом настояваш – отвърна Ането с ледена учтивост, разгърна няколко страници и прочете:

„Петък, петнадесети октомври.

Кълбото промени цвета си! Днес сутринта отново беше матово и мръсно-сиво, както през нощта, в която го изследваха мравките. Впрочем, те твърдят, че забелязват вътре от­блясъци на жълто и червено.“

– Стоп! – обади се компютърът-Дан. – Щом промяната се е случила на сутринта, трябва да проверим какво сме правили предишния ден. Там някъде ще се крие отговорът.

– Да не мислиш, че не съм се сетила? – отвърна Ането ехидно. – Работата е там, че предишния ден не сме вършили никакви експерименти. В четвъртък трябваше да помагам на мама.

Откъм компютъра се дочу нещо като разочаровано съскане.

– Да чета ли още или направо да ви кажа какво се случи оттук нататък? – попита Червенокоска. – Тоя дневник и без това го знам наизуст. Кълбото се избистри още на два пъти, в два различни дни. Досега не успяхме да разберем защо. Между двата дни няма никаква връзка.

– Чети всичко по ред – беше отговорът. – Но само фактите!

– О, да имаш да вземаш! – ядоса се Ането наистина. – Всеки път ме тормозите с тия ваши факти! Вече направо ми писна! От това четене няма смисъл, по-добре нека се опитаме да си припомним всичко. Значи, досега кълбото промени цвета си на четири пъти, за първи път когато го изследваха мравките и после три пъти по време на моята, а-а-а, нашата изследователска програма.

– Трябва на всяка цена да разберем кое е общото между тези случаи – отвърна компютърът-Дан. – Ако намерим отговор на тоя въпрос, проблемът ни е решен. Ще трябва само да обработваме кълбото, докато то се избистри напълно. А тогава вълшебният смерч отново ще заработи.

– Ако само междувременно не подпалим къщата – отбеляза Ането скептично. – Добре де, съгласна съм. Всичко е точно както казваш. Но как да от­крием кое е това общо условие? Вече сто пъти четохме дневника. Между четирите дни няма нищо общо. В два от тях сме правили съвсем различни експерименти, а на третия не сме правили нищо. Ако прибавим и случая с мравките, бъркотията става съвършена. Изглежда, че кълбото прави каквото му скимне.

– Тук може да ни помогне само дисциплина и научна добросъвестност – обади се компютърът-Дан. – Промяната на цвета не може да бъде случайна. Необходимо е само да погледнем на събитията от някакъв по-необичаен ъгъл.

– Необичаен ъгъл, дрън-дрън! – Ането отново започна да се ядосва. – Знам какво значи това, пак ще трябва да чета изследователския дневник.

– А какво друго ни остава?

– Ако искате, мога да ви го изрецитирам – предложи тя, гледайки навън. После добави бързо – Добре де, от мен да мине. Ето ви ги вашите факти:

„Четвъртък, двадесет и първи октомври.

Проведен експеримент по обработване на кълбото с музика. Резултат – оплакване от съседите …“

– Това пък защо го четеш? – обади се компютърът, почти ядосано.

– Защото на следващата сутрин кълбото промени цвета си, затова – изфуча Ането. – Впрочем, я почакай … Ами да – в понеделник, на двадесет и пети, то отново беше променило цвета си – и отново на сутринта. Как мислите, дали това е случайно? Ха! Гледай какво просто нещо, а досега никой не се е сетил. Ето ви един необичаен ъгъл. Какво ще кажете, а?

– Искаш да кажеш, че промяната на цвета има връзка с тъмнината? – попита компютърът.

– Не ми се вярва, това вече го опитвахме – отвърна Ането, толкова щастлива от неочакваното си хрумване, че дори беше изгубила желание да се заяжда. – Но все пак това едва ли е случайно. Три пъти промяна на цвета – и все на сутринта.

– Като изключим случая с мравките – вметна компютърът бързо.

– Вярно, забравих. Но за тоя случай ще мислим друг път. Хайде сега да се съсредоточим. Моля за пълно внимание, започвам да чета отново. И тоя път не искам да чуя нито дума за някакви си факти. Ще чета всичко, пък ако ще и да ви засърбят зъбите!

„Петък, двадесет и втори октомври.

Днес без малко щях да се опаря на проклетото кълбо, добре че работя с ръкавици. Когато сутринта го извадих от тенджерата направо си помислих, че ще започне да пуши. Цветът му отново е променен, тоя път по-светъл от по­следния, сега вече почти може да се различи нещо в него, под сивото наистина се забелязва червено сияние. След обяд проведохме ек­сперименти с най-различни съставки. Дотук никакъв резултат. Страхувам се, че отново ще си имам неприятности с Мама, кухненският шкаф е почти празен.

Събота, двадесет и трети октомври.

Кълбото отново е черно. Направо да се отчая човек! Експериментите не помагат с нищо. Вече ми иде да се разрева от яд!

Понеделник, двадесет и пети октомври.

Докато вадех кълбото без да искам бутнах тенджерата на пода и събудих Мама. Беше пет и половина сутринта. Тя страшно се разсърди и заплаши, че ще забрани всякакви експерименти. Успокои се едва когато й разказах, че Едисон е из­пробвал над хиляда различни вещества за нишката в електрическата крушка. Между другото, кълбото отново е променило цвета си, но тоя път по-малко от преди …“

– Виждате ли? – попита Ането с блеснали очи. – Винаги сутринта. Това не може да бъде случайно.

– Значи все пак промяната на цвета има някаква връзка с нощта – обади се компютърът-Дан.

– Слушай, това кълбо е прекарало тук стотици повече нощи – отвърна Ането не особено любезно. – Но въпреки това се избистри само на четири пъти. Нещата не са толкова прости, опитай се да мислиш по-различно.

– Момент, раничката иска да каже нещо – прекъсна я гласът.

– Ами да казва, какво да чака. Това тук не е събрание.

– Иска първо да обещаеш, че няма да й се присмиваш.

– Срамежливката … Добре де, обещавам. Раничке, давай светлата си идея.

– Става дума … за тенджерата – промърмори компютърът-Дан. – Тая тенджера …

Ането понечи да прихне, после се сети за обещанието си и с мъка потисна напиращия смях.

– Какво за тенджерата? Откак я загорихме, не е имало нищо особено.

– Ами, просто ми направи впечатление, че всеки път, когато в дневника стане дума за избистряне, става дума и за тенджерата. Исках само да ви го кажа, нищо повече.

– Аха. Разбрах. Между другото, ако бях чела само вашите „факти“, това никога нямаше да ти хрумне. Хайде сега да се върнем към важните неща.

– Хей, хей, не така бързешката, моля – избръмча отново компютърът. – Аз също мисля, че тая идея не е лоша. В дневника наистина винаги става дума за двете неща едновременно. Може би това не е случайно.

– Ах, глупости – прекъсна го Ането ядосано. – Как тогава ще обясните случая с мравките? Тогава нямаше нито тенджера, нито пък кълбото беше на тъмно.

– Ако можех да го обясня нямаше да седя тук и да търпя лошото ти настроение – отвърна раничката с помощта на компютъра – Впрочем, ако искаш да се оправяш без мен, само кажи. Аз и без това имам нужда от почивка.

– Добре де, нека помислим за тая глупава тенджера – съгласи се Ането без особен ентусиазъм. – Ако искате, да започнем например с това: аз всяка сутрин вадя кълбото от тенджерата, ако това още не ви е направило впечатление. Нали се разбрахме, че е по-добре да не го оставям на открито? Е добре, защо в такъв случай то променя цвета си само в определени дни?

Тя изчака известно време и, след като не получи отговор, добави натъртено:

– А сега, както вече казах, предлагам да се върнем към важните неща.

* * *

Следващите няколко дни изминаха в напрегната работа, която не донесе нищо ново. Времето минаваше, а тайната на кълбото си оставаше все така потулена, въпреки всички усилия. Ането ставаше все по-нервна, да се говори с нея вече беше истинско мъчение. Тя прекъсваше останалите без да ги изслушва, спореше за щяло и нещяло, напираше да се кара, най-често без повод. Разбира се, в края на краищата това доведе до поредното сериозно скарване. За разлика от преди обаче, тоя път Червенокоска не се нацупи, а само уморено каза:

– Ах, по дяволите! Добре, и на мен ми писна! Слушайте, искам да ви призная нещо …

– Какво? – избръмча компютърът нетърпеливо. – Да не си вършила нещо зад гърба ни?

– Ами, не съвсем. А-а-а … Уф, хич не е лесно. Става дума … става дума за онази глупава тенджера.

Тя замълча отново, сбърчила нос и присвила очи сякаш гледаше срещу слънцето.

– Добре де, стига си усуквала. Какво за тенджерата?

– Ами … тогава аз така ви отрязах … Отначало тая идея ми се стори страшно глупава.

– Дотук нищо ново.

– Да, но после … после ми хрумна нещо друго.

– Какво? Казвай, по-бързо!

– Ами … когато стана оная беля с ориза … мама ми забрани да използвам новата й тенджера. Пък и старата върши същата работа, нали така?

– Нищо не разбираме.

– Да, но един-два пъти старата тенджера беше заета. И тогава аз отново изпол­з­вах новата.

– Е и какво от това?

– Е, тука вече идва сериозното нещо. Ако щете ми вярвайте, но съм напълно сигурна, че кълбото се избистри точно след нощите, в които използвах новата тенджера.

– И досега не каза нищо? Ей, ти си за убиване!

– Нали ви казах, беше ми много неудобно …

– Значи затова си такава кисела … Ами да, типично. По-скоро ще си отхапе езика, отколкото да признае грешката си.

– О-о-о, я ме остави на мира!

– Аха, пак започваме. Добре, да оставим това. Хайде, отивай долу и грабвай новата тенджера, какво чакаш!

Когато на следващата сутрин кълбото отново придоби познатия мръсносив цвят, Ане­то промърмори през стиснати устни:

– Дръж се, Хайно, сега вече те спипахме!

* * *

– Слушай, тия упражнения ми омръзнаха до смърт! Няма ли най-после да направим пауза? Хайде, пусни за малко компютъра, какво ще ни стане от пет минути почивка?

Петър се беше прегърбил над отреденото му ъгълче от работната маса и нервно гризеше края на молива си.

– Не може, развален е – отвърна Ането разсеяно, поглеждайки към часовника за десети път. Още половин час! Времето така се влачи …

– Развален, глупости! Не само че не е развален, а в момента даже работи. Нали виждам, че лампичката му свети. Ако ще се опитваш да ме баламосваш, поне измисли нещо по-умно.

Той протегна несмело ръка и понечи да натисне един от клавишите.

– Стоп! – изрева Ането, подскочи и здравата го перна през ръката. – Ако само посмееш …

Тя не довърши, но стиснатите й юмруци бяха по-красноречиви от всякакви думи. Петър се поприсви, после стана и решително започна да прибира нещата си.

– Е, това надминава всичко! Имаш късмет, че съм против насилието, инак щеше да видиш! А сега стига толкова! Аз си отивам! Ама че котка, заради един компютър ще убие човека! Сякаш ще го счупя ако го пипна!

Той се изправи и ядно подритна купа дрехи, който лежеше на пода недалеч от работната маса. Дочу се силно дрънчене, Петър изрева от болка и заподскача на един крак.

– Ау, това пък какво е? Какво си скрила под тия дрехи, направо си навехнах палеца.

Той разрови дрехите, откри скритата метална тенджера и застина в недоумение.

– Ка … какво е това? Страхотно е! Откъде го изрови?

Гледката беше толкова поразяваща, че Ането също изгуби ума и дума. Кълбото, вече напълно прозрачно, пулсираше вътре в тенджерата като малко туптящо сърце, ту кървавочервено, ту яркожълто, ту опушено сиво, променящо цветовете си с ленивата изящност на опасно животинче, което знае, че никой няма да се осмели да го докосне, защото …

– Не! Не го пипай! – извика Ането.

Но беше късно. Петър протегна ръце и, без да слуша крясъците й, измъкна кълбото от тенджерата, поднесе го към лицето си и започна да го раз­глежда. За момент тя видя очите му, широко отворени, изпълнени с удивление и любопитство, фантастично огромни зад прозрачното кълбо, което продължаваше да изригва фойерверки от цветове. В следващата част от секундата те изведнъж се изпълниха с болка и ужас, Петър изрева нещо неразбираемо, кълбото изтрещя на пода и … времето застина.

Уловена по средата на един скок, Ането безсилно наблюдаваше как тялото на Петър започна да изтънява и да се извива във въздуха като пушечето на цигара, как откъм кълбото се появи познатата висока фуния на вълшебния смерч, който полека започна да поглъща момчето-кукла пред очите й. „Стой, стой, не трябва!“, опита се тя да извика, но, разбира се, това беше напълно невъзможно. Тя не можеше да помръдне устни, както винаги при появяването на смерча. Бавно, много бавно собственото й тяло започна да се изтънява и удължава, тя почувства как невидимата сила я повдигна и внимателно я набута във фунията. Тя се сети за това, че най-после е успяла да надхитри кълбото, но да се радва й беше напълно невъзможно, защото в главата й чукаше една-единствена, отчайваща мисъл: „Олеле, какво направих?“

Copyright © Enev Design & Consulting
Berlin, Germany