Един автобиографичен опит

Златко Енев бе роден в Преслав, България, в началото на 60-те години – или, съвсем точно, на 22 февруари 1961. Малкото градче, задрямало в провинциално блаженство, беше точно толкова скучно и безинтересно както и всяко друго малко градче по света, но по онова време поне все още имаше живи жаби в реката и пеперуди по поляните ...

Малкият Златко имаше сравнително спокойно детство, той растеше като нормален член на махленската банда и сигурно би бил напълно щастлив, ако едно обстоятелство не вгорчаваше живота му непрекъснато. Работата е там, че той беше страстен читател на приключенски книги, а, за негово нещастие, повечето интересни автори, които познаваше, не се издаваха в тогавашна България. Единствената възможност да се намерят книгите на Карл Май или Емилио Салгари по онова време беше свързана с претърсване на тавани и стари ракли – слава богу, предвоенна България беше имала по-малко предразсъдъци в това отношение, – и момчето превърна това занимание в страст, която не го остави на мира чак докато навлезе в пубертета. Лека-полека Old Shatterhand и Sandokan бяха изместени от други, по-близки до реалността фигури, но страстта остана, а заедно с нея и ясното усещане, че на света няма нищо по-тягостно от това да копнееш за неща, които не можеш да достигнеш.

Междувременно той растеше, напътстван от родители и учители, които правеха всичко възможно, за да вкарат децата в правия път. Първите двадесет години от живота му изминаха в старателно следване на съвети – той беше активен член на всички детски и младежки организации, прилежен ученик, повече или по-малко послушен син … С две думи, момчето стриктно се държеше за правила, чието съдържание – така казваха всички –, се подразбираше от само себе си.

Нещата обаче започнаха да се променят, когато той замина за столицата, за да учи философия. Младият човек започна да чете книги, написани от хора с трудни за писане имена и още по-трудни за разбиране мисли. Обхванаха го съмнения, после съмненията се смениха с гняв и озлобление. Постепенно той започна да чувства, че нещо в живота, който го заобикаляше, беше дълбоко неистинно и престорено. Свободата, която той винаги бе приемал като подарък, извоюван от плешиви мъже, чиито портрети висяха навсякъде, май не беше толкова гарантирана, колкото той беше вярвал …

В един ден като всеки друг в ръцете му попадна малка книжка със странното име „Степният вълк“. Златко я изгълта за една нощ и беше поразен до дъното на душата си. В нея нямаше нищо поучително, никакви отговори, само въпроси – и все пак за първи път в живота си той получи ясното усещане, че е намерил решение. В тази нощ свободата получи ново, собствено име – и това име беше Самота.

Следващите няколко години изминаха в стриктно следване на новите, установени от самия него правила. Ако ми позволите една метафора, която леко намирисва на клише, младият човек старателно работеше върху своята собствена версия на Стената – една стена, изградена не от бетон, а от дебели, тежки книги. Разбира се, през цялото това време той живееше с убеждението, че е дошъл на тоя свят с мисия, че пътят, който следва, е безкрайно ясен, почти предначертан … Е, той не беше направил особено много, за да подкрепи това убеждение, но пък нали беше все още в началото? Времето минаваше, Златко четеше книги и се опитваше да подреди нещата около себе си по един разбираем начин. Съмненията не го оставяха на мира, но той беше дебелоглав, о да! Пътят затова е път, за да се следва! Ако някой се откаже, толкова по-зле за него – така просто му изглеждаше всичко по онова време... Сляпо време ... Блажено време.

Някъде тогава той започна и първите си опити да пише. Мисля, Ницше беше казал, че всеки начеващ писател трябва да премине поне десет години от живота си в чиракуване, в непрекъснато упражнение, ако наистина иска да овладее писателския занаят. От златковите осем години не излезе нищо, което някой по света ще прочете, защото хилядите страници от дневници и атрофираният „философски роман“ отдавна вече не съществуват, но той все пак се блазни от мисълта, че тия години в никакъв случай не са отишли напразно. Труд зад плет не стои, казват хората.

Междувременно светът около него следваше своя собствен път и един мъж на име Горбачов беше започнал здраво да друса устоите на всичко, което дотогава беше изглеждало непоклатимо като планината Синай. Златко предпазливо започна да подава глава от книжното си скривалище и да мига неуверено … Какво, това на сериозно ли е? ... Хей, престанете да се шегувате, това, с което си играете, е моят живот, хора! ... Не може да бъде! ... Чакайте-е-е, идвам! Искам и аз!

Той се нахвърли в новата страст – сега тя се наричаше Активност –, с цялата енергия, която години наред бе потискал и крил. Това продължи около година, година и половина, докато един ден той намери в пощенската си кутия сива канцеларска бланка, на която с големи букви бе написано: „Призовка“.

На следващия ден млад мъж в цивилни дрехи му обясни без много церемонии, че ако продължава по тоя начин, скоро ще трябва да забрави за университета, дисертацията и всичко останало. Не че Златко толкова държеше на тая дисертация – в течение на времето тя се беше превърнала в нещо като доста тежък камък, който той унило влачеше със себе си –, но мисълта да захвърли с лека ръка всичко, над което беше се мъчил през последните години му се стори ужасяваща. Той мълчаливо се съгласи с напътствията на младия офицер, прибра се в къщи, размисли и си каза: „До тука беше! Не ща ти вече ни меда, ни жилото! Прощавай, Българийо!“

Следващите години изминаха в трескави опити за бягство. Америка! Америка! Магическата дума го опияняваше като наркотик. За щастие или нещастие той изглежда не е от типа хора, които по онова време се опитваха да прескачат границата, всички негови опити бяха напълно легални и, – може би точно затова – напълно неуспешни. Постепенно започна да го обхваща отчаяние, от усещането за мисия не остана и следа. Америка, къде си! По дяволите, колко дълго ще трябва да чакам?

Запознанството с източногерманското момиче премина между другото, напълно засенчено от всесилния American Dream. Отначало Дорейн Вестфал му изглеждаше малко смешна, та дори и безпомощна с нейните големи пластмасови очила, торбести ленени панталони и твърдото убеждение, че реалният социализъм има бъдеще. По онова време той още не знаеше колко дебелоглаво може да бъде това момиче и с всички сили се опитваше да я убеди, да я покръсти, да я надвие … Напразни усилия! Сега, петнайсет години по-късно, те често се смеят при спомените за онова време. Де оня глас, бат Чанко! Де оня глас!

Изминаха още две години. Усилията му не водеха доникъде, отчаянието започна да го задушава. В един лекомислен момент той извърши нещо много недостойно, изостави приятел в трудна ситуация – и беше добре наказан. Обхвана го депресия – толкова тежка, че ако не бяха добри хора наоколо, той сигурно би пострадал много зле. За щастие, добрите хора бяха на мястото си …

В един приятен ден – беше късна пролет, разкошна българска пролет с много светлина и ухания –, той награби под мишница дебелия куп тетрадки, набута в джоба си кутийка кибрит и се запъти към поляната зад кооперацията. Процедурата му отне само няколко минути и – за негово безкрайно учудване – дори не му причини болка. Беше очаквал изгарящ рев отвътре, auto da fe, кастрация – а от всичко остана само малка купчина пепел и чувството за огромно облекчение. Това, както и неприятностите със съседите, които се безпокояха от пожар.

Без помощта на Дорейн той все пак едва ли би се измъкнал толкова лесно. В края на краищата, даже някак против собствената си воля – Америка, Америка! – той попадна в Берлин. Бъркотията непосредствено след немското обединение му дойде добре дошла, хаотичната му балканска натура изглежда се вписваше идеално в това толкова нетипично за Германия време … Той бързо намери интересна и добра работа, след няколко години я напусна и основа собствена фирма. Междувременно се роди дете, после второ … Всичко изглеждаше чудесно и Златко започна да забравя младежките мечти …

Докато, някак неусетно, започна да го измъчва усещането за сивота. Вече наближаваше четиридесет, беше започнал да оплешивява и натежава, в главата му започнаха да се появяват непознатите преди това мисли за остаряване, умора, скука … По дяволите! Къде останаха пъстрите ризки, големите мечти, великите планове? Къде останах аз, сто пъти по дяволите?

Но късметът не му изневери и тук … В един ден пред очите му се появи малко нахално момиче – червенокосото Ане – и, плезейки се, започна да настоява за собствен живот. Отначало той не искаше да вземе нещата на сериозно и се опита да направи от тях игра – за себе си и за децата. От това не излезе нищо. Макар и доста разгневен – цялата работа беше струвала доста усилия и, о да, много пари –, Златко беше готов да се примири с мисълта, че всичко е свършило. Но тук, гледай ти, изведнъж се оказа, че малкото момиче не иска да си отива. Тя продължи да се плези най-нахално и всички усилия да бъде отпратена не водеха до нищо.

На това място Златко започна да се плаши. „Хей, девойче, аз те изгорих още преди десет години, откъде се пръкна така отново? Махай се, тая врата е заключена завинаги! Не, не, не, никакви игрички повече, аз съм сериозен човек, имам семейство и деца, положение, статус! Не ме изкушавай, хлапенце, не разбираш ли колко опасно е това?“

Нищо не помагаше. Ането стоеше на място, упорита като малко биче, и отказваше да си отиде. Златко се опита да хитрува. „Добре тогава, вместо игра ще направим комикс. Все пак това прилича малко повече на книга. А след това ще ме оставиш на мира, нали?“

Отново не излезе нищо. Ането не мърдаше от мястото си и го пронизваше с поглед. Треперейки, Златко най-после се предаде и започна да пише. И, разбира се, в началото не се получи нищо. „Казах ти, че нищо няма да стане, защо не ме слушаш?“ – кресна той към малкото момиче, но тя само го гледаше с очи като лешници и продължаваше да потропва с крак.

Хе, да става каквото ще! Златко захвърли настрана всички мисли за голяма литература, възпитателни принципи и прочие сериозни неща. Щом малката толкова настоява, защо пък не? Двамата просто започнаха да си играят – две деца на различна възраст – и, гледай ти, играта изведнъж започна да доставя удоволствие. Заредиха се приключение след приключение, едно от друго по-пъстри и увлекателни, двамата скитаха надлъж и нашир през страховитата гора, преминаха през десетки препятствия и трудности, пораснаха заедно, докато най-после се налудуваха до насита. И резултатът от това беше „Гората на призраците“.

Какво ще излезе от всичко това, не знаят нито той, нито Ането. Във всеки случай двамата прекарват чудесни мигове един с друг и, ако е късмет, може би част от магията на това приятелство ще може да се предаде и на други хора – читателите на книжката например …

Нека се надяваме, че това приятелство е истинско …

„От най-истинските“, както казва Ането.

В такъв случай всичко е наред и тази история сигурно ще ви хареса.

Да се надяваме.

Във всеки случай Ането и Златко се надяват най-искрено …

Copyright © Enev Design & Consulting
Berlin, Germany