Философски импресии

Следващите текстове представляват рехава сбирка от мисли и наблюдения, появили се хаотично по различни времена и поводи.

Кои мислим че сме ние

Наскоро прочетох в една от дискусиите в Интернет следното изказване:

„Относно циганите - сълзи на умиление ще текат от очите ми само ако ги видя по телевизията на групи да се изнасят към Индия (праисторическата им родина) и оставят нашите портмонета, телефонни и електрически кабели на мира. Няма друга държава в света, където циганите да са такава безумна напаст.“

Да оставим настрана безумния провинциализъм на това твърдение (дори и най-краткото посещение до Италия, например, лесно би убедило господина, че българските цигани са много стока в сравнение със събратята си от други страни – нещо, което в никакъв случай не дава на италианците, поне ония, които познавам, да настояват за „изселване“). Да, очевидно България и българите ще трябва да изминат един доста дълъг път преди да разберат, че за проблеми с вековна история решения „а ла минут“ не може да има.

Та, като оставим настрана невежеството на това изказване, в него се открива нещо много интересно: една типична черта на онова, което ще си позволя да нарека тук „средното българско мислене“ от момента. Става дума за несъзнателното хвалипръцовство на нашего брата, който, виждайки се в невъзможност да постави България и българите на върха на положителната скала, просто радикално обръща нещата и започва да бълва суперлативи на отрицанието, само и само за да може да види себе си и страната си като нещо, което заслужава внимание, па било то и едно напълно отрицателно, унизително внимание.

Колко пъти всеки от нас е чувал фрази от рода на: „Ей, туй ние българите сме най-загубената нация на света!“, „От България по-тъпа държава няма!“ или „От нас по-големи диванета не може да има!“ Колко пъти! И зад всички тях, разбира се, се крие единствено несъзнателното желание на всяка цена да се отхвърли мисълта (каква ти мисъл, тук вероятно може да се говори най-много за някакво полуосъзнато усещане), че България (може би) е просто една малка страна, която останалият свят май много-много не забелязва. За радост или за нещастие. (Казвам тук „за радост“, защото, надявам се ще се съгласите, печалната „слава“ на съседите ни, ако и да ги направи много по-добре познати по света от нас българите, едва ли е за завиждане).

Но, за да не разводнявам прекалено много забележката си, бих искал да приключа тук със следните думи: Слава Богу, че България не е много известна! Слава Богу, че ние не можем да се мерим с немците нито в тяхното величие, нито пък в падението им! Много по-лицеприятно е човек да се помаже с мисли за национално величие (а за някои хора очевидно е и много по-приятно да се омажат с речи за национално падение), отколкото да се признае простата и не особено себеласкателна мисъл, че онова, с което България и българите могат да се гордеят, е че почти никога не са вършили неща, от които наистина би трябвало да се срамуват. (А между другото, едно-две от тия „неща“, като например спасяването на българските евреи през втората световна война, ни поставят наравно с всяка друга нация, струва ми се). И това на едно място и в едно обкръжение, което едва ли ще може да се нарече меродавно, поне в това отношение.

Е, може би ще кажете, това ли ти е цялата гордост бе, нашенец? Не се ли опитваш тук да ни продаваш зелени тикви за узрели?

За да отговоря, ще си позволя да преразкажа добрия стар виц за реалния социализъм:

Каква е разликата между песимиста и оптимиста при социализма?

Песимистът се познава по това, че си бъхти главата и, скубейки коси, повтаря:

„О, колко гнусен и гаден е тоя свят! По-гнусен и по-гаден свят от тоя не може да има!“

Оптимистът го потупва по рамото и казва:

„Може, може, приятелю! Ако само знаеше колко страшно може!“

Искрено ваш,

Златко Енев

За България и българите

Седя си тук пред екранчето на машинката, почесвам се от скука щото работата ми се види малко нещо безинтересна и, от време на време, като ме сгащи съклетът на сериозно, грабвам и аз като поп Минчо Кънчев видрицата и започвам да хвърлям наоколо помислювания като краставо магаре – къчове. Да видим кой ли ден някое от тях ще се върне обратно и ще ме тресне по челото, та да се чудя откъде ми е дошло.

И тъй,

За България и българите (включая арменци, евреи, турци, цигани и всички останали, на които им харесва да се наричат така – да ме прощават ония, които ще рекат, че не съм българин, щото имената на децата ми не били български или щото съм отказвал да мразя циганите).

Като бях дете, в моето малко градче турци, българи и цигани живееха заедно (ако и не непременно в обятията едни на други), та една цяла година седях на един чин с циганче. Види се, бай Тошо отрано се беше усетил с туй малцинство и ги беше „прекръстил“ още преди Европата да за почне да му се кара, та момчето се казваше (и все още се казва) Илия, макар и да предпочиташе името Алико. Аз бях доста криво хлапе и, де ме прощава добродушният Илийчо, много го дразнех, като все му виках „Илия – циганска филия“ (да ме питаш откъде съм я изкопал тая дивотия). Карахме се ние двамата, та от време на време се и посбийвахме, но, гледай ти – сега, повече от тридесет години по-късно, се поздравяваме най-приятелски когато се видим при редките ми посещения в къщи. Та даже се и прегръщаме, ако щете ми вярвайте. Илия малко се е повпиянчил, горкият, но инак си е все същия веселяк и аз си умирам от смях с неговите лафове. Такива ми ти работи. Да ме пита човек защо не съм се научил и аз като хората да мразя истински.

Защо ви разправям тия неща, ще ме попитате? Ами, работата е там, че аз не вярвам в това, че проблемите на България (имам пред вид само тия с телефонните кабели, не ония с продажните политици и крадливите бизнесмени) ще могат да се решат ако се награбят всите бедни дяволи и се потопят на дъното морско. Не мога да го повярвам туй нещо, и това си е! Де да имаше начин тъй с едно махване на вълшебната пръчица всички ние да се превърнем във весели, доволни и щастливи хора! Де да можеше света да рипне, па да се прегърне и да запее All you need is love … Де да можеше …

Е, хубаво, ама не може. Пространството си иска своето време, беше казал Томас Ман и – да не повярваш –, това не само че класик го е казал, ами то май и наистина си е така. Сигурно е достатъчен само един прочит на Клайст-овия „Михаел Колхаас“ например, за да се убеди човек, че преди няколко века в Германия е имало много по-юначни разбойници, отколкото ги има днес в България, та даже и животеца, май-май, удивително е напомнял на това, през което бедната ни родина се влачи в момента. И немците, тъй ми се види, честно са си платили цената на това, за което ние днес им завиждаме (напразно, между другото, защото техните трески за дялане, макар и не толкова очевидни колкото нашите, са не по-малко, повярвайте ми). А, каква е цената ли? Ами, на тоя въпрос май всеки от нас сам трябва да си отговори. Моят личен отговор, колкото и вулгарно да ми звучи, е следният: поколения и поколения, които са изчезвали като боклук в торище, за да могат следващите ги да пораснат малко по-нависоко … и тъй нататък, и тъй нататък. Или, ако това сравнение ви се струва прекалено грубо, то нека използваме едно друго: които са поставяли следващия сегмент от моста, по който да преминат ония след тях. И който никога не може да бъде завършен, разбира се (да се надяваме поне).

Добре де, но какво ни помага това на нас – днес живущите? Ще трябва ли просто да приемем, че сме тор на историческото бунище, да изквакаме като жаби през суша, па после – да се гътнем?

Хей, почакайте! Между тор и тор също има разлика. Не всеки от нас може да направи хубав, качествен боклук (а на някои май и време няма да им остане, като гледам само колко много от него се губи тук в групата във взаимно надлайване). И в това, ако щете ми вярвайте, е целия смисъл, който успявам да открия в мътилката житейска, пък ако щете ми се смейте, докато ви заболят коремите: ако мога, да си наторя добре градинката, пък какво вече ще стане след мен – Божа работа. И да оставя другите да торят техните си градинки по начина, който те сами си изберат. Пък, ако е рекъл Господ, може и малко боклук насам-натам да подаря. Ако останалите го пожелаят, разбира се. Ей това е, което успявам да открия, че то инак ме люшкат вълните безпощадно и – току-виж – хептен съм се изгубил и отчаял, щото милата ми родина май наистина бая път трябва да измине, докато от торище стане на райска градина.

А, за циганите ли? Ще ме прощавате, но малко нещо си падам по цитатите (пуста суета, здравата ме е награбила), та отново ще си позволя да използвам чужди думи, тоя път на Еразъм Ротердамски. „Всекиму собствените му говна най-хубаво миришат“. Ха сега де! Иди речи, че мъдреците само мъдри приказки приказвали.

Искрено ваш,

Златко Енев

За германците, Телман и „доброто старо време“

У-у-уф! Пусти съклет, не стига дето през деня не ме оставя на мира, ами, ей ти на – сега и през нощта ме е подгонил.

Легнах си аз преди час и нещо уж да спя, но къде ти! Въртят се из главата ми едни такива мислички, шумни и нахални като сибирски комари, пищят в ушите ми, дърпат ми завивката и не ме оставят да заспя. Въртях се аз насам-натам, пуфтях, пъшках, докато жена ми най-накрая не изтрая и ме натири да си чеша крастата, щото знае, милата, че инак тъй и няма да заспя до не знам кои петли. И ей ме на сега отново пред машинката, тракам по клавишите, почесвам се умно където не ме сърби и се питам до кога ли ще ме траят хората с туй мое словоизобилие дето му се не види края … Ха да видим какво ще излезе от тая работа.

Та значи, ей ви тука още едно пъстро нещице, пък ако не ви хареса, аз ще си бера калая без да се оплаквам. Тъй де – който си има брада, трябва да си има и гребен, нали така.

И тъй,

За германците, Телман и „доброто старо време“ (де бой, де!)

Като се прибера в къщи (аз съм от Преслав, шуменско), приятели и познати все ме дърпат да им разправям за живота в Германия и малко нещо ми се поразсърдват, че не искам да им разказвам приказки от хиляда и една нощ, ами все повтарям, че немците много и много собствени проблеми си имат.

„Де да им имахме проблемите!“, отговарят ми приятелите, допиват си бирата и се разотиват, като сигурно си мислят „Глей го тоя к’во се прави на много важен. Не стига, че си живее живота, ами се и оплаква на всичко отгоре.“ И сигурно са прави. Щото то не само, че сит на гладен вяра не хваща, ами май и обратното е в сила. Та затова ми се щеше да ви разправя тука една историйка от модерна Германия, пък вие я приемайте както си пожелаете.

Ще започна с това, че от доста години насам живея в един от по-интересните квартали на източен Берлин (Пренцлауер Берг се казва), който се има за малко нещо немски Монмартър. Живеят тука доста интелектуалци и бохеми, човек среща при пазаруване лица, дето инак само по телевизията ги вижда, и тъй нататък, и тъй нататък. Имало късмет кварталчето – през войната как са падали бомбите, не знам, но то като по чудо е оцеляло „почти“ неразрушено (казвам „почти“, защото по средата му има парк с огромен хълм – истински хълм, не играчка като от Дисниленд –, който е изцяло направен от остатъците на съборените сгради след войната).

В един друг парк в квартала, малко по-настрана от центъра, се мъдри не чак толкова огромен, но все пак бая големичък паметник. Той, паметника, мене ако питате, по-хълм от хълма, щото е направен по всички правила на социалистическия реализъм, демек, колкото по-чепат, толкова по-хубав, но нейсе. Седи на него господин Телман, заканва се с юмрук на някого си, гледа накриво сякаш го боли ченето и не ще и не ще да си отива.

Абе, то ако беше по волята на западняците, той отдавна да е последвал Ленин, Димитров и всите останали герои къде кипреха улиците и площадите на източен Берлин, но не – запънали са се май източноберлинчани на живот и смърт, не си дават героя щото си дал живота за тях и тъй нататък. Добре бе, щом си е дал живота, да ви го оставим тогава (знаят политиците, че, ха са барнали на източен Берлин предразсъдъците, ха утре хората още по-масово са избрали ПДС, пък тогава дупе да им е яко на ония оттатък стената). Какво да се прави, тукашни нрави (да ме прощава бай Валери, че му цапам хубавото стихотворение).

Та, значи, седи си Телман нависоко, заканва се на враговете и бди за ред и дисциплина. Дотук хубаво, ама хлапетата дето са по на 14-15 години, на тях им пука, та им дреме за кого умрял Телман, нещо май му гонят карез, горкия, та, мине се не мине месец, току го омажат-омажат с ония ми ти пъстри спрейове, та замяза на индианец.

Опала, чакай малко! Нали сме в Германия, такива номера тук не минават (или поне тъй се разправя), хайде сега, мине се не мине време, току се зададат юнаците от чистотата, въоръжени до зъби с телени четки, анти-спрейове и какво ли не още, ще речеш, че на война са тръгнали. Та, дръпнат му те един Телмановски съботник, стегнат го героя като за погребение, поклатят глави на тръгване щото знаят, че след месец пак същото ги чака и – дим да ги няма.

Хлапетата пък само това чакат: „Берекет версин“ (нали заедно с турци съм расъл, не мога да не си покажа рогата). Запретнат ръкави, понапънат се малко и – ей го на след две седмици: пременил се Илия, погледнал се – пак в тия. Телман пак накипрен, за чистотата пак има работа … и всичко си върви по тоя сценарий вече от години насам.

Та, за какво ви я разправям тая история? Ами, щеше ми се само да ви покажа колко единни и сплотени са немците и колко хубаво се разбират едни други. Едните викат „наляво“, другите чуват „надясно“, едните викат „да живее“, другите разбират „Бог да го убие“. И тъй дърпат всички юлара си, по немски, без да мрънкат много, но ако питате мене, инак се разбират толкова колкото орела, рака и щуката от старата басня. А останалия свят ги гледа, почесва се умно и си вика „Брей, туй немците – много монолитна нация, майтап няма“. Че и аз, барабар Петко с мъжете, нещо съм се наканил да надигам глас, пея си тука веселата песничка, гледам сеир и прибавям каквото мога към всеобщото неразбирателство.

А за „доброто старо време“ сигурно пак ще си поприказваме. Имам пред вид нашето, българско време, щото в Берлин съм отдавна, ама не и чак толкова отдавна, че да знам какъв е бил техният социализъм. Сърби ме нещо под лъжичката, търся си пак работа, та да видим какво ще стане.

Искрено ваш,

Златко Енев

За sancta simplicitas и привилегиите на добродетелта

Тоя път вече – мечка страх, мен не страх. Нагазвам тук в дълбоки води, пък и при скоростта, с която ви изпращам тия писания, няма начин да не започна да говоря глупости, рано или късно. Но все пак езика ме сърби повече отколкото ми трепери сърцето, та с юнашка увереност се нахвърлям върху дълго обещаваната тема.

И тъй,

За sancta simplicitas, привилегиите на добродетелта и доброто старо време (ах мъко, мъко моя!)

Не мога да се отърва от усещането, че най-здравите вериги ние сами си ги поставяме. Ей така, между другото. Докато пием кафе, разговаряме с приятели и се мъчим да бъдем добри хора. Особено това последното желание, дето ни кара да танцуваме какви ли не танци, само и само да бъдем приети като нормална част от групата, много ми се вижда подозрително. Ами да, помислете си само – до вчера беше забранено добра дума за Америка да се казва, днес пък вече е забранено да се казва добра дума за вчера. Опитай се само да кажеш, че едно време нещо си било по-добре от сега, па било то и панталонките от чортова кожа, дето си ги скъсал от носене преди трийсет години още. Тозчас хората започват да те гледат с подозрение и, ако си малко по-кутсузлия, току-виж те изкарали комунист. Сакън, братя! По погрешка го казах, честен кръст! Недейте така, хора сме! И аз съм същият като вас, не мой така да ме захвърляте! Чакайте бе, не ме изоставяйте!

Мигаш, клепаш с уши и ресници, свиваш се като настъпена жаба, мъчиш се да върнеш казаното назад, но – не! Казана дума – хвърлен камък. Влакът вече е заминал и ти с учудване осъзнаваш, че май си единственият останал тука на девета глуха и шансовете ти да бъдеш приет обратно май-май към нула клонят.

Е, не мога да го приема туй нещо като нормално, и това си е! Майка ми, да е жива и здрава, е жена с много силен характер, но инак не особено учена, та в момента е станала най-върлата антикомунистка, ако и преди двайсет години да ми опяваше, че трябвало да стана член на партията, щото инак кариера нямало да направя. Ама на – криво дупе в прави гащи намъква ли се? Не рачих аз тогава комунист да ставам, днеска пък не ща да ставам антикомунист. И тъй ядосвам милата си майчица, не дай боже, някой ден и с отворени очи може да си отиде, да не чува дяволът.

Та да си дойда пак на приказката. Ще речете – широко му е на него около врата там в Германията, затова се бара либерал. Ама я да дойде тука да го видим колко време ще изтрае и дали и той няма да започне да псува на майка като види червено. Сигурно сте прави, братя, ама то и не се знае баш съвсем точно кое яйце и кое – кокошка, демек дали съм либерал щото съм в Германия или съм в Германия щото съм либерал. Кой как ще – тъй да си го тълкува, аз веднъж вече казах: седя тук надалеко и си пея песничката, пък който не му харесва, да не ме слуша.

Добродетелта, казва Ницше, има особени привилегии: например, да прибави последното снопче дърва към кладата на осъдения. Ей богу, не мога да се накарам да стана добродетелен, пък ако ще и като последния филистер да изглеждам! Сърце ли не ми дава или ми е малко слаб ангелът, не знам, но все ме тегли настрана и все гледам да се дърпам от агитката, че нещо „мурашки на спине“ ми излизат като почувствам груповото опиянение и не му ща ни кефа от всеобщото пиянство, нито махмурлука, който го следва.

Такива значи работи. Повече ако говоря, най-много съвсем да се оплета, та затуй ми се ще тук накрая само да ви разкажа един от ония кисели руски вицове, дето човек като ги прочете и му се скоминясва устата.

„Пред съда палачът се защищаваше.

– Нас така ни учиха!

– Нас всички ни учиха – отвърна съдията. – Но защо точно вие, господине, се изхитрихте да станете отличник?“

Хай сега със здраве и до скоро чуване!

Искрено ваш,

Златко Енев

За Еминем

Тоя път ми се ще да говоря за нещо по-различно. Гледах тук преди няколко дни един филм, който ми се стори безкрайно важен – не само защото в него играе една от най-противоречивите личности в музикалната сцена от последните години, но и защото … абе, какво да го увъртаме: защото ме накара да му повярвам. Става дума за „Осмата миля“ на режисьора Къртис Хенсън с Еминем в главната роля. Трябва да призная, че отидох на кино вече „затоплен“, тъй като музиката на Еминем ме интересува не от вчера. Но даже и така изненадата ми беше доста голяма.

Впрочем, нека не губим повече приказки в подготвителни думи.

И така:

За Еминем, страданията на младия Вертер и изкуството да се продава непокорство

Че Еминем – „грозното пате“ на музикалния бизнес, през последната година изведнъж успя да се представи в напълно нова светлина, също като лебеда от приказката, вече е повтаряно неведнъж. И не само това – за всеобщо удивление в Америка очевидно вече му вярват не само най-младите, но и хората от по-предните поколения, ония, които до преди една-две години и дума не биха дали да се спомене за това „детройтското чудовище“ да се поставя на едно ниво, да речем, с Брюс Спрингстийн (както стана тази година в предварителната класация на „Грами“, където двамата се считат за основни кандидати за най-престижната награда – албум на годината, съответно с „The Rising“ и „The Eminem Show“).

Но не за това искам да говоря. Защото не мога да си представя, че Еминем като по чудо се е превърнал в нещо съвсем ново, нещо, което преди не е бил. Прекалено истински ми се вижда младежът за такива метаморфози, пък и песните му, ако и по-малко бесни от преди, все още никому басма не цепят, нищо, че той вече е супер-звезда.

Не, онова, което ме занимава, е много по-трудно за улавяне и определяне, та ще трябва доста да се понапъна, за да не се изгубя в многословие. Става дума за следното: колкото и да се мъча, аз не мога еднозначно да си отговоря на въпроса „а какво всъщност толкова ми харесва в музиката на това копеле?“ (като говорим за Еминем, та да използваме съответния речник). Дали е взривната енергия, която ми напомня за ранните Stones, или текстовете, които при целия си ужасяващ ексхибиционизъм са толкова истински, че човек неволно му прощава и най-жестоките, почти нечовешки безчинства? Или може би и двете, плюс няколко десетки други аспекта, които не мога да уловя или изразя? Не знам, но факт е, че настръхвам не само от ужас когато слушам дервишките изстъпления от Kim или абсурдния, убийствен хумор от 97’ Bonnie & Clyde. Види се, насъбрало е момчето ярост колкото едно стадо луди крави, па и не само това; дал му Господ способността да изрази тази ярост по начин, който при някой друг сигурно би довел до лудница или затвор (не че Еминем е имунизиран срещу тия заплахи, но засега поне успява да се измъкне).

Но тия въпроси ми се виждат почти прекалено лесни когато стигна до следващия, главен въпрос: „а доколко е истинско това, което прави Еминем?“ (ще ме прощавате, но аз обичам да се залъгвам с мисълта, че нещата, които ме занимават, ще надживеят поне малко мимолетността на сегашния момент). И ще остане ли от него някаква следа след, да речем, двайсет години, когато той вече няма да е момче? А след петдесет, сто? Няма съмнение, той добре владее изкуството да се продава, при това по всички правила на бранша. Името му е непрекъснато свързано със скандали – днес набил някого си, утре майка му го осъдила, в други ден не знам какво … И все пак аз искрено се надявам, че при него има нещо повече от евтина скандалност. Види се, ще трябва да почакаме някоя и друга година преди този въпрос да получи някакъв що-годе сносен отговор (та даже и така съмненията ми едва ли ще изчезнат напълно – като се има пред вид колко скучен и несвоевременен ми се вижда един от най-класическите примери на тема младост и бунт, какъвто е гьотевият „Вертер“, – ако и да оцелява вече повече от двеста години). Но нейсе … Нека оставим излишните въпроси настрана и да послушаме малко музика.

Искрено ваш,

Златко Енев

За архитектурата

Щеше ми се отново да позачекна една тема, която тук в групата отмря някак неусетно (и незаслужено, струва ми се). Става дума за архитектурата и нейната магия.

Сега, ще започна с това, че никога през живота си не съм бил особено запленен от това изкуство. Не че съм чак като оня нашенец от разказа на Чудомир, който, гледайки някакъв паметник във Виена, отбелязал дълбокомислено „Абе две кила динамит му е майката“, но нещо не ми се отваря сърцето за тия красоти и това си е. И не да речеш, че не съм виждал – вече доста пообиколих Европата, че и извън нея, та без притеснение мога да кажа, че съм виждал туй-онуй. Но което не ще, то не ще – и френските стъклени пирамиди, и немските претенциозни кули, та даже и италианските катедрали все хладен ме оставят, за американските или азиатски небоскреби пък хич да не приказваме – особено човек като види какви дупки започват на две улици от тях, майка плаче …

Или така беше поне доскоро. Искам да кажа, до миналата година, когато с очите си видях Sagrada Familia (Светото семейство) в Барселона. Ей богу, ако някой друг ми го беше разправял, никога не бих повярвал, че една сграда би могла да ти насълзи очите. Но тук го преживях сам – и което си е, то си е, ако ще човек и сто години да се чуди абе как тъй, аджеба …

Ще започна с малко обща информация, ако и да рискувам да засегна ония от вас, които са добре запознати с историята на тая сграда. Sagrada Familia е най-известното творение на неповторимия Антонио Гауди (с ударение на последната гласна) – един архитект, който няма последователи, вероятно по простата причина, че сградите му не се вписват в никакви познати или уподобими форми. Това е една огромна катедрала, която все още не е завършена, макар и да се строи вече повече от сто години (самият Гауди е успял да завърши само една нищожна част от замисъла си, преди да умре – прегазен от трамвай, каква несправедливост! – на 75 годишна възраст през 1927). Катедралата е преживяла не едно или две сътресения (нямам пред вид земетресения), най-страшното от които е билa гражданската война, през която е била на косъм от унищожаване (някакви прекалено разпалени атеисти настоявали да я взривят – и само находчивото хрумване на един друг солдатин, който предложил да поставят картечници горе на мостовете, на около сто метра височина, та да обстрелват по-добре проклетите фашисти, охладило ентусиазма на обновителите; все пак те не се дали така лесно и, за да си начешат крастата, подпалили работилницата на майстора, която била в непосредствена близост, та от плановете на Гауди днес нищо не е останало). Сам Джордж Оруел, който по онова време, както е известно, бил кореспондент в Испания, твърди, че това е най-грозната сграда, която някога е виждал (кой знае какви ветрове са го веели, горкият). След войната обаче сградата започнала да се издига полека-лека – и днес вече е на път да покаже нещо от първоначалния монументален замисъл, ако и от стила на Гауди да е останала само южната фасада, а всичко останало да се гради вече по напълно различни вкусове, макар и основната идея да си остава непокътната.

Но стига толкова история. Онова, което никаква история не може да опише, е невъобразимото изящество на тази сграда, която, ако и да е по-висока от сто и тридесет метра, изглежда така, сякаш е направена от дантела. Поглеждаш я отвън – и неволно си мислиш за нещо много сладко и леко (захарен памук например). Влизаш вътре – и изведнъж ти се струва, че си попаднал в гора. Качваш се горе на кулите – и ти се приисква да литнеш. Ето това, ще ти се да кажеш, е вярата, уловена в камък – нежна като издихание в премръзнало зимно утро и все пак по-неразрушима от всички хвалипръцовщини на модерното време и технологии, били те алуминиеви кули или космически совалки …

Стояхме и гледахме като заковани някъде към петнайсет минути преди да се осмелим да се наредим на опашката за билети (една от причините за бавния напредък на строежа е, че той се финансира само от дарения на вярващи и продажбата на тия същите входни билети). После ходихме и зяпахме навсякъде, ако и да се пооцапахме тук-там с цимент и прах (строителите продължават да работят ден и нощ, без да обръщат внимание на щракащия с камери поток на нашего брата). После дълго време седяхме на пейките пред оная южна фасада, опитвайки се да разпознаем хилядите фигури, които я украсяват … Къде ти! По-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото … Не ни е дадена невъобразимата сила на оня дух, ако и да не сме чак толкова атеисти колкото момчетата през войната. Та така седяхме, цъкахме с езици и се опитвахме да попием поне малко от красотата, която, казват, щяла да спаси света … А после си тръгнахме и продължихме туристическата си одисея, малко потиснати от собствената си дребност, но пък и безкрайно щастливи от това, че поне за миг сме се докоснали до нещо истинско, нещо неповторимо. Защото, отде да знае човек, може пък и да има малко истина в ония думи за красотата … Казва ли ти някой?

Искрено ваш,


Златко Енев

Copyright © Enev Design & Consulting
Berlin, Germany